Портретът на един шпионин
- Автор: Силва Даниъл
- Серия: Габриел Алон #11
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1192-9
- Переводчик: Владимир Райчинов
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Портретът на един шпионин». Краткое содержание книги:
ЛАНГЛИ, ВИРДЖИНИЯ
Една от любопитните особености на дългата и легендарна кариера на Ари Шамрон беше, че той не бе прекарал почти никакво време в Лангли - нещо, което самият той считаше за едно от най-големите си постижения. Ето защо Шамрон бе разбираемо възмутен, когато Узи Навот се бе съгласил да разположи командния си пост в оперативния център на Лангли, наречен Рашидистан. Според Шамрон бе проява на слабост да се приеме американската покана - смъртен грях в света на шпионажа. Решението на Навот обаче бе основано на доста по-прагматични съображения. Американците не бяха техен враг - поне не тази вечер, - а освен това разполагаха с технологични възможности, които бяха прекалено полезни, за да ги откаже човек единствено заради професионалната си гордост.
Като малък жест към Шамрон от Рашидистан бяха отстранени всички ненужни служители и бяха оставени само най-важните и калени в битки оперативни работници. Около 21 часа дубайско време повечето от тях се суетяха притеснено в средата на помещението, където Шамрон, Навот и Ейдриън Картър следяха данните, постъпващи от екипа в „Бурж ал Араб“. В момента Надия ал Бакари отиваше към фоайето, придружавана от предания си телохранител Рафик ал Камал. Тримата дългогодишни шпиони чуха как Надия и Ал Камал закрачиха през високото 180 метра преддверие на хотела. Източникът на аудиосигнала бе „Блекбъри“-то в чантата „Прада“.
Точно в 21,04 часа местно време микрофоните предадоха кратък разговор между Надия и нейния банкер Самир Абас. Тъй като той се проведе на разговорен арабски,
Картър не разбра и думичка. Различно обаче беше положението при Навот и Шамрон.
- Е? - поинтересува се Картър.
- Качва се нагоре да се срещне с някого - каза Навот.
- Дали е Малик ал Зубаир или Някой ал Никой, тепърва ще се разбере.
- Успяхте ли да чуете номера на стаята?
Узи кимна.
- Да го изпратим ли на Габриел?
- Няма нужда.
- И той ли го е чул?
- Съвсем ясно.
Вратите на асансьора се отвориха беззвучно. Надия позволи на Абас и Ал Камал да излязат първи в коридора, а после ги последва. Странно, но не изпитваше никакъв страх. Само решителност, с каквато бе провела първата си важна бизнес среща, след като бе утвърдила контрола си върху „Ей Ей Би Холдингс“. Немалко от хората в екипа на баща й тайно бяха хранили надеждата, че тя ще се провали - а имаше и такива, които дори бяха съзаклятничили срещу нея, - ала Надия бе изненадала абсолютно всички. В сферата на бизнеса тя се бе доказала като равна на баща си. А сега се налагаше да му бъде достоен заместник и в една друга област от неговия живот, за която никога не бяха се появявали материали на страниците на „Форбс“ или „Уолстрийт Джърнъл“. Всичко ще продължи няколко минути, напомни си тя. Само толкова. Няколко минути в един от най-сигурните хотели в света - и едно чудовище, оцапано с кръвта на хиляди жертви, щеше да си получи заслуженото.
Абас се спря пред апартамент 1437 и почука така деликатно, както Есмералда всяка сутрин почукваше по вратата на Надия в Париж. Съвсем неочаквано тя се сети за часовника „Томас Томпиън“ на масичката до леглото си и за многобройните фотографии със сребърни рамки на баща си. Докато очакваше да се отвори вратата, взе решение най-сетне да даде този часовник за поправка. Освен това се зарече да се отърве от всичките фотографии. След тази вечер, помисли си тя, щеше най-после да сложи край на преструвките. Времето й на земята бе ограничено, а тя нямаше никакво желание да прекарва остатъка от дните си с навъсения образ на един убиец.
Когато Абас почука за втори път, вратата се отвори наполовина, разкривайки широкоплещест мъж, облечен в белите кандура и гутра, характерни за поданиците на емирството. Носеше тъмни очила със златни рамки, а добре подрязаната му брада леко сивееше в долния край. В средата на плоското му чело ясно личеше молитвен белег зебиба. Лицето му никак не приличаше на образите, които Надия бе разглеждала в Лондон.
Той отвори вратата с още няколко сантиметра и само с движение на очите покани Надия да влезе. Позволи на Рафик ал Камал да я последва, но нареди на Абас да се върне във фоайето. Акцентът на мъжа беше на обитател на Горен Египет. Зад него стояха още двама мъже в безупречно бели роби и кърпи на главата. Те също носеха слънчеви очила с позлатени рамки и имаха добре оформени посивяващи бради. Когато вратата се затвори, египтянинът вдигна ръка към ухото си и тихо каза:
- Мобилния телефон, моля.