Обреченият град
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Год: 1990
- Язык: болгарский
- Год: „Христо Ботев“
- Переводчик: Милан Асадуров
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Обреченият град». Краткое содержание книги:
Маузерът бе излъскан, гарвановочерен и проблясващ, на пръв поглед изглеждаше напълно готов за бой, но за съжаление жилото на ударника му бе изпилено. Андрей го подържа с две ръце, залюля го във въздуха, наслаждавайки се на тежестта му, после стисна заоблената набраздена ръкохватка, отпусна ръката си, а след това я вдигна до равнището на очите и се прицели през прозореца в ствола на ябълката, както правеше Гайгер на стрелбището.
Сетне се обърна към килима, за да избере подходящо място. Събу пантофите си, качи се на канапето и намести маузера точно на това място. Притисна го с една ръка към килима, отдръпна се колкото се може по-назад и взе да се любува. Беше прекрасно. Андрей скочи на пода и както беше по чорапи, изтича в антрето, измъкна от вградения шкаф сандъчето с инструменти и веднага се върна при килима.
Закачи маузера, после люгера с оптичния мерник (с този люгер Керкенеза застреля двама милиционери в последния ден на Обрата) и вече се занимаваше с браунинга, модел деветстотин и шеста година — мъничък, почти квадратен, — когато познат глас рече зад гърба му:
— По-надясно, Андрей, малко по-надясно. И един сантиметър по-ниско.
— Така ли? — попита Андрей, без да се обръща.
— Точно така.
Андрей закрепи браунинга, скочи заднишком от канапето и се отдръпна чак до самото бюро, оглеждайки стореното.
— Хубаво стана — похвали го Наставника.
— Хубаво е наистина, но са малко — въздъхна Андрей.
Пристъпвайки безшумно, Наставника отиде до шкафа, клекна, порови вътре и извади един армейски наган.
— А този? — попита той.
— Няма я дървената обшивка на ръкохватката — със съжаление рече Андрей. — Откога се каня да го дам на майстора и все забравям… — Той обу пантофите си, седна на перваза до бюрото и запали цигара. — Горе ще бъде арсеналът за дуел. От първата половина на деветнадесети век. Много красиви екземпляри се срещат, със сребърна инкрустация и най-причудливи форми — от най-малки до огромни, с предълги цеви…
— Льопаж — каза Наставника.
— Не, льопаж са тъкмо малките… А долу, над самото канапе, ще окача бойно оръжие от седемнадесети-осемнадесети век…
Той млъкна, представяйки си колко прекрасно ще бъде всичко. Все така клекнал, Наставника се ровеше в шкафа. Навън, някъде под прозореца, бръмчеше машинката за подстригване на тревата. Чуруликаха птички.
— Добра идея е да окача тука килима, нали? — рече Андрей.
— Прекрасна — каза Наставника, изправяйки се. Той измъкна от джоба си носна кърпа и избърса ръцете си. — Само лампиона бих поставил в оня ъгъл, до телефона. И телефонът трябва да бъде бял.
— Бял не ми се полага — въздъхна Андрей.
— Нищо — каза Наставника. — Ще се върнеш от експедицията и ще имаш и бял телефон.
— Значи не съм сгрешил, като се съгласих?
— А ти имаше ли някакви съмнения?
— Да — каза Андрей и угаси цигарата си в пепелника. — Първо, не исках. Просто нямах желание. У дома ми е добре, животът се подреди, много работа имам. Второ, ако говорим честно, малко се страхувам.
— Я виж ти! — каза Наставника.
— Не, наистина. Вие например можете ли да ми кажете с какво ще се сблъскам там? Виждате ли? Хвърляш се в пълна неизвестност… Десетина страшни легенди на Изя и пълно неведение… Е, и като прибавим всичките прелести на походния живот. Знам ги аз тия експедиции! И на археологически съм бил, и на какви ли не други…
И тогава, както очакваше, Наставника попита с интерес:
— А кое в тези експедиции… не знам точно как да се изразя… кое в тях е най-страшното, да речем, или най-неприятното?
Андрей много обичаше този въпрос. Беше измислил отговора много отдавна и дори си го беше записал в бележника, и по-късно многократно го бе използвал в разговори с най-различни момичета.
— Най страшното ли? — повтори той въпроса. — Ето какво е най-страшното. Представете си: палатка, нощ, наоколо пустиня, жив човек няма, вълци вият, град се сипе, буря… — Той направи пауза и погледна Наставника, цял обърнал се на слух. — Градушка, разбирате ли? Град като кокоши яйца… И трябва да отидеш по нужда.
Напрежението на лицето на Наставника се стопи, физиономията му разцъфна в леко смутена усмивка и той се разсмя с пълен глас.