Пасажер [bg]

— Не. — започна тя. Не успях да изсвиря. Но щом проходът вече виеше, тогава.

Иззад фонтана се показаха две фигури, пуснаха чантите си на земята и смъкнаха саката на черните си смокинги. Единият, висок мъж с кестенява коса, дръпна папийонката от врата си и звучно се засмя на нещо, казано от другия — по-нисък, русокос млад мъж. И двамата бяха привлекателни, а в чертите им имаше нещо познато, макар Ета да не се сещаше откъде ги познава. Тъмнокосият вдигна глава и студеният му син поглед се втренчи в нея.

Трудно бе да се каже кои бе по-изненадан: Николас, които изохка стреснато, Ета, когато установи, че мъжът има очите на Сайръс, или мъжът, който пребледня като тебешир и викна:

— Роуз?

Николас я дръпна и изсъска една-единствена дума:

— Бягай.

Дългите му крака с лекота поглъщаха метрите, принуждаваики я да ускори крачка, за да не изостане. Посетителите в градината, които тъкмо се възхищаваха на залеза, се разбягаха от пътя им.

— Роуз! — викна мъжът след тях. — Роуз!

— По дяволите — изруга Николас.

При звука от изстрела парижани се пръснаха във всички посоки като изтръскани от торба цветни пера. Звънна втори изстрел, ожули кората на дървото до Николас и посипа дъжд от листа и парченца кора. Без да се замисли, Ета се пресегна и бръкна в торбата. Стисна дръжката на пистолета и го изтегли навън. В горната му част стърчеше нещо като кука — палецът и я улови, дръпна я назад и с леко натискане на спусъка Ета стреля.

Костите и се разтресоха от вибрацията, ушите и писнаха от оглушителния трясък. Но ефектът бе мигновен. Пътешествениците се отказаха да ги преследват.

— Дявол го взел! — изруга Николас и се обърна да я погледне. — Хареса ти, нали?

Ета сви рамене. Може би съвсем малко. Достатъчно, че да иска да опита отново и този път да се прицели. Здравият разум обаче надделя и без да спира да тича тя предаде пистолета на по-добрия стрелец от двама им.

Николас се насочи към зелената морава, минаха между дърветата, излязоха от парка и хукнаха през улицата. Вървеше пред нея, следваики извивката на шосето, като проправяше път между стреснатите минувачи с широките си рамене, сетне рязко сви в тясна уличка. Приклекна зад купчина дървени сандъци и тя последва примера му, макар дробовете и да се свиваха така мъчително, че я беше страх да не повърне.

— Дявол го взел — измърмори тои отново. Трепереше по-силно отпреди, а пръстите му попипаха някаква драскотина на рамото. Нима куршумът го бе одраскал?

— Кои беше? — изпъшка Ета, като се опита да надникне иззад сандъците.

Николас облегна глава о влажната каменна стена.

— Баща ми. Огъстъс Айрънуд.

Ета се бе досетила — видяла бе очите на мъжа, разпознала бе изражението на Сайръс, носа и веждите на стареца върху непознатото лице. Видяла бе и болката, изписала се върху това лице, когато мъжът извика името на майка й.