Пасажер [bg]

В краката и се търкаляше преобърната кошница. Ета се втурна да събере изпопадалите консервени кутии. Когато се обърна, Николас бе сложил ръка върху рамото на жената и говореше с дрезгав глас на френски:

—Je suis vraiment desole. Je croyais... ma mere...

При тези думи стреснатото изражение на жената омекна.

— De hen. — Усмихна му се и го потупа по ръката. — Ти es un cher garcon.

Ета изправи кошница и безмълвно и я подаде. Николас изглеждаше напълно съсипан, не можеше да си поеме дъх.

— Au revoir — каза жената и им помаха.

— А... ъ... au revoir — повтори Ета и загледа как жената се отдалечава.

Николас гледаше втренчено след нея и се олюляваше. От

панталоните и обувките му се стичаше вода.

— Да не привличаме внимание, а? — подкачи го Ета.

Той не отговори — стоеше като вкаменен.

Маи не беше зле да продължат нататък, за да не ги забележат пазители или полицаи. Ета го хвана под ръка и го поведе встрани от пътеката, между дърветата и одеялата на излезлите на пикник семеиства, докато не забеляза познато място — фонтана „Медичи“ и дългото, продълговато езерце отпред.

Насочи едрото му тяло към най-близката пейка.

— Добре ли си?

Николас поклати глава и преглътна мъчително.

Ета затършува в торбата, за да потърси нещо за хапване. Николас като че ли беше в шок. За съжаление, не намери нищо.

— Ей сегинка се връщам.

С монетите, дадени и от възрастния човечец, и с помощта на жестове успя да купи хляб и малко шише лимонада от близката сергия. Един любезен господин от опашката се опита да и помогне с превода и дори й даде няколкото монети, които не й достигаха.

Когато се върна при Николас, тои вече се беше окопитил, крачеше неспокоино и се оглеждаше за нея. На лицето му се изписа такова облекчение, когато я видя, че тя се втурна към него, като внимаваше да не разлее лимонадата.

Николас взе хляба и бутилката от ръцете и, сложи ги на пеиката и уви ръце около тялото и. Ета се надигна на пръсти, прегърна го през раменете и направи онова, което копнееше да направи още когато го остави при фонтана: притисна го силно към себе си, докато тялото му не спря да трепери.

Не и пукаше как изглеждат отстрани. След известно време стъпи обратно на пети, пусна го и посочи хляба.

— Да знаеш, че здравата се охарчих! Така че искам да изядеш и последната троха.

— До троха — съгласи се тои и и отчупи едно парче. Седна на пеиката и се огледа смутено. — Трябва да призная, че се учудвам как не са ни сметнали за скитници и не са ни изхвърлили.