Стоманена целувка [bg]

Тя приключи разговора и се върна в дневната. Не обясни нищо. Не свали пистолета си. Явно пак щеше да нощува в Бруклин. Взе сакото си от закачалката.

— По-добре да тръгвам.

Тя погледна Арчър и после отново Райм и сякаш се накани да каже нещо.

— Говори. Какво има?

Сакс се двоумеше. И после взе решение, грабна чантата си, преметна я през рамо и кимна за довиждане.

— Утре ще дойда рано.

— Ще се видим тогава.

— Лека нощ, Амелия — каза Джулиет.

— Лека нощ.

Сакс тръгна по коридора и Линкълн чу, че външната врата се отвори и затвори.

Той отново се обърна към Арчър. Заспала ли беше? Очите ѝ бяха затворени. И после се отвориха.

— Отчайващо — каза тя, гледайки дъската.

— Да, твърде много въпроси без отговори. Тази гатанка не е лесна.

— Досети ли се за отговора? На нашата?

— Буквата „м“.

— Не провери ли? Не го ли потърси? Не, ти не би си послужил с измама. Ти си учен. Най-важната част в решаването на задачата е процесът. Отговорът е нещо почти второстепенно.

Това беше вярно.

— Но аз не говоря за разследването — добави Джулиет. — Всичко е отчайващо.

Тя имаше предвид живота на хората с недъзи. И беше права. Всичко отнема повече време, другите се държат с теб като с домашен любимец или малко дете, много неща в живота ти са недостижими — в много повече отношения, отколкото само втори етажи и тоалетни. Любов, приятелство, професия, в която иначе би бил безупречен. Списъкът продължаваше до безкрайност.

Той беше забелязал, че Арчър се бори с телефона преди малко, опитвайки да се обади на брат си да дойде да я вземе. Телефонът беше на високоговорител, но не разпознаваше гласовите ѝ команди. Джулиет се отказа и използва тъчпада с дясната си ръка, ядосано набирайки цифрите. Гривната ѝ с келтски символи подрънкваше при всяко движение. Челюстите ѝ трепереха, когато приключи.

— Влизаш в ритъм — каза Райм. — И се учиш, планираш и поемаш пътя, където свеждаш до минимум отчаянието. Не е необходимо да отправяш излишни предизвикателства към себе си. Повечето магазини са достъпни, но научаваш кои имат тесни пътеки между щандовете и стърчащи краища и ги отбягваш. Такива неща.

— Имам да уча много. — Арчър, изглежда, се чувстваше неудобно от темата. — О, Линкълн, ти играеш шах.

— Играех. Не съм играл отдавна. Как разбра? — Той наистина имаше шахматна дъска и фигури, но сега играеше онлайн.

— Имаш книгата на Вукович.

„Изкуството на атаката“. Райм погледна към лавицата с книги. Беше в далечния ъгъл, където държеше личните си книги, не учебниците по криминалистика. Не можеше да прочете заглавието на гърба оттук. Помнеше обаче, че зрението и ноктите на пръстите са сред дарените от Бога сили на Джулиет.