Танцът на Невестулката [bg]

Всички в колата се умълчаха, докато се движехме бързо по крайбрежния път към Рънуей Бей и Очо Риос. Бурята бе отминала бързо и изведнъж островът отново бе огрян от жаркото слънце. Работниците, които събираха захарната тръстика, се връщаха в полетата, закачили ножове мачете на коланите си.

След селото Рънуей Бей детектив Антъни сви от главния път и се отправи нагоре към хълмовете по шосе А1. Тук дърветата и храстите бяха като гъста джунгла. Пътят постепенно се превърна в тунел през клони и пълзящи растения. Наложи се Антъни да включи фаровете.

Чувствах се, сякаш се движа в мъгла, виждах всичко като в сън. Разбирах, че това е някаква естествена защитна реакция, но знаех, че тя всъщност не върши работа.

Коя беше Бютитюд? Не можех да повярвам, че Кристин е жива, но поне имаше шанс и аз се вкопчих в него. Бях се предал още преди седмици. Сега си позволих да си спомня колко я обичах и колко много ми липсва тя. Задавих се и обърнах лице към прозореца. Потънах дълбоко в себе си.

Внезапно ярка светлина блесна в очите ми. Колата беше излязла от храсталака след четири-пет километра, които ни се бяха сторили много повече по виещия се път. Навлязохме в зелените хълмове, които приличаха малко на американския Юг от петдесетте или шейсетте — може би на Джорджия или Алабама. Деца в овехтели дрехи играеха пред малки порутени къщи. Възрастните седяха на наклонените, разбити веранди и гледаха отминаващата кола, което явно бе рядка гледка.

Всичко изглеждаше толкова сюрреалистично. Не можех да се концентрирам.