Крепостта

Беше като стегнат възел от противоречия. И все пак Магда чувстваше, че в негово лице е срещнала онзи мъж, за когото бе мечтала през целия си живот. Бъдещето което си представяше с Глен не приличаше на нито една от досегашните й мечти. В него нямаше дълги и скучни ежедневия, а само безкрайни и страстни нощи. Ако въобще успееше да се измъкне от пипалата на крепостта, искаше животът й да продължи с Глен.

Не можеше да разбере по какъв начин я запленява този мъж. Единственото, което чувстваше, е че иска непрестанно да е с него. Винаги. Да се притиска към него в нощите, да му роди деца и да се радва на усмивката му.

Ала сега той не се усмихваше. Гледаше към крепостта. Нещо го измъчваше ужасно, сякаш го ядеше отвътре. Магда искаше да сподели тази болка, да я облекчи. Но беше безпомощна, докато сам не й се разкрие. Може би сега бе моментът да опита…

— Глен — изрече тихо тя. — Защо всъщност си тук?

Вместо отговор, той посочи крепостта.

— Там нещо става.

Магда проследи ръката му. Шест фигури се очертаваха в светлината на разтворената порта — една от тях бе в инвалидна количка.

— Къде ли са повели татко? — запита Магда, чувствайки как напрежението стяга гърлото й.

— В страноприемницата, най-вероятно. Това е единственото място наблизо, до което се стига пеша.

— Значи идват за мен — заяви Магда. Това беше единственото разумна обяснение за нея.

— Не, съмнявам се. Едва ли щяха да помъкнат и баща ти, ако възнамеряваха да те връщат в крепостта. Нещо друго са намислили.

Като предъвкваше замислено долната си устна, Магда наблюдаваше крачещата във вечерната мъгла групичка, осветяваща пътя с джобни фенерчета. Войниците преминаха само на няколко крачки от скривалището на двамата.

— Да изчакаме, докато разберем накъде са тръгнали.

— Ако не те намерят, могат да си помислят че си избягала… и да стоварят гнева си върху баща ти. А решат ли да търсят, ще те открият — тук сме като в клопка. Няма накъде да бягаме. Така че по-добре иди при тях.

— А ти?

— Аз ще бъда тук, ако ти потрябвам. Мисля, че колкото по-малко се виждам с тях, толкова по-добре.

Магда неохотно се надигна и си запроправя път през храсталака. Докато стигне пътя войниците вече бяха отминали. Проследи ги с поглед. Стори й се, че нещо не е наред. Не можеше да определи точно какво, ала не я напускаше усещането за някаква затаена заплаха. Отпред крачеше майорът, зад него есесовците, но най-странното беше, че баща й изглежда ги следваше доброволно, а дори и разменяше по някоя дума с тях. Не, всичко бе наред.

— Татко?

Войниците, дори онзи, който буташе количката се обърнаха едновременно и изправиха пред себе си автоматите. Баща й побърза да ги успокои.

— Спрете — моля ви! Това е дъщеря ми! Оставете ме да говоря с нея.

Магда изтича до него, заобикаляйки страшните фигури в черни униформи. Когато заговори, тя премина на цигански диалект.

— Защо те доведоха тук?

Той й отвърна по същия начин.