Сянката на Бога
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
Въпреки забраната Ласитър се заема със случая, който го отвежда по целия свят. В хода на разследването той се натъква на мощна организирана сила, която неумолимо пречупва неистовите му усилия да накаже престъпниците. Сериозните му връзки и познанства в различните служби не му помагат особено и той се озовава в ролята на преследвания преследвач.
Кой и защо извършва поредица от абсолютно безсмислени, на пръв поглед, убийства. Ще надхитри ли преследвачите си Джо Ласитър. Пригответе се за шеметно пътуване в дебрите на един напълно непознат свят, в който всичко противоречи на нормалните човешки представи за световен порядък.
— Не бихте ли могли просто да…
Ацети поклати глава:
— Не мога. Градът е малък и сигурно вече се е наредила дълга опашка.
— Отче…
— Чакало е хиляди години. Може да почака още малко.
28.
Трябваше да помисли. Или още по-добре… да не мисли.
Свещеникът се бе опитал да му каже нещо, без да нарушава дадения обет. Нещо за различните шапки, които Барези е носил, и за начина, по който нещата се връзваха едно с друго. Само че той не бе успял да го разбере. Защото, ако изобщо имаше някаква логика, Ласитър поне не я виждаше.
Трябваше да потича.
Така бе свикнал да постъпва, когато имаше проблем, с който не можеше да се справи: превключваше мозъка си на неутралност и започваше да бяга. И най-често решението само изплуваше, като дар от небето.
Но в Монтекастело нямаше къде да бяга. Щеше да се наложи да обиколи градчето половин дузина пъти, за да покрие прилично разстояние. Освен това тичането по калдъръмите си беше живо убийство дори в сухо време, а на всичкото отгоре уличките така криволичеха, че би било абсурд да набере скорост. А колкото до пътя надолу по склона, нищо не би могло да го изкуши да се затича по него. Със същия ефект можеше да се хвърли от някоя скала и после да се върне с катерене.
Така че направи следващото най-добро нещо. Качи се в колата и подкара без цел извън града, в посоката на Сполето, налагайки си да не мисли с надеждата, че отговорът сам ще изскочи от някъде. Шофирането също понякога му помагаше, макар че като техника за медитация не бе така ефективно, както тичането.
Според картата Сполето отстоеше на четиридесет километра. Идеално, помисли си Ласитър. Час натам и час обратно. Включително разходка из града.
Картата обаче не показваше планинския хребет, разделящ двата града. Свързващата ги отсечка беше всъщност серия от остри завои по асфалтова пътека, прокарана в планината. Пропастта отстрани изглеждаше бездънна. И макар разходката да бе приятна, му отне час и половина, за да стигне до табелата, на която пишеше: „Сполето — 10 км“. Въпреки това не се отказа, докато не настигна един камион, който така и не успя да задмине. Задавен от дизеловите изпарения, започна да проклина идеята си. Накрая, пет километра преди Сполето, стигна до бензиностанция на „Аджип“, където просто зави обратно. От деня бе останала само светла ивица над билото на планината. Часовникът на таблото показваше шест и петнайсет.
— Изпусна го за малко — възкликна Хю, когато Ласитър се появи в пансиона.
— Кого?
— Не си остави името. Каза, че бил приятел.
Ласитър внимателно го изгледа:
— Нямам „приятели“ из тези места. Остави ли съобщение?
— Не, каза, че искал да бъде изненада. После попита къде може да те намери и… — Хю се намръщи: — Казах му, че си при падрето.
Ласитър застина и като видя това, Хю направи виновна гримаса.
— Грешка, нали?
— Не знам. Как изглеждаше?
— Голям. Грамаден!
— Италианец? — попита Ласитър, на което Хю само кимна. — Има ли изход отзад?
Хю се сепна и после енергично закима:
— Да — увери го той и го поведе по коридора, през кухнята, за да излязат на улицата зад пансиона. — Страшно съжалявам, Джо.
— Забрави! — Джо вече тичаше към църквата.
Не след дълго се озова в тъмна задънена улица, на която светеше един-единствен прозорец. Луната се гушеше в плътна облачна пелена. Знаеше, че има вероятност „приятелят“ — изглежда Матрака — да го чака край църквата или на площада, но беше решил на всяка цена да се види със свещеника. В края на краищата, това все пак беше църква. После можеше да помоли падрето да го изпрати до пансиона.
Но явно беше объркал пътя, защото вече би трябвало да е на площада. Обърна се и уж се върна назад, но затъна още по-дълбоко в лабиринта. Накрая, когато вече се бе отчаял, случайно зави наляво и изведнъж излезе на Пиаца ди Сан Фортунато.
Пред него се разстилаше облак пара от дъха му. Дишаше тежко, но не само заради бягането, а и заради адреналина. Тялото му буквално плуваше в адреналин. Усещаше го да се излива в сърцето му като водопад и знаейки последиците, спря, преди да излезе на площада. Пое дълбоко дъх. Задържа въздуха. Изпусна го. Повтори… потрети…
В отсрещния край на площада трима мъже стояха до парапета и гледаха към светлините на Тоди. Недалеч от тях собственикът на „Луна“ затваряше заведението, дърпайки върху фасадата желязна рулетка. Единият мъжете при парапета му извика нещо… нещо за цигари, на което собственикът недоволно измърмори. После се върна вътре и едва сега Ласитър се загледа по-внимателно в тримата мъже.