Сто години самота

— Също като Аурелиано — възкликна Урсула. — Сякаш светът се върти в кръг.

Фернанда остана неуязвима за несигурността на тия дни. Бе лишена от допир с външния свят след онази свирепа караница, пламнала с мъжа й за това, че реши съдбата на Меме без негово съгласие. Аурелиано Втори бе готов да изтръгне дъщеря си с помощта на полицията, ако трябва, но Фернанда го накара да види документите, в които се доказваше, че е постъпила в обител по собствена воля. Наистина Меме ги подписа, когато вече беше от другата страна на желязното резе, и го направи със същото презрение, с което остави да бъде отведена. Всъщност Аурелиано Втори не повярва в законността на доказателствата, както не повярва никога, че Маурисио Вавилония се е пъхнал в двора да краде кокошки, но и двата довода му послужиха да успокои съзнанието си и тогава можа да се върне без угризения под сянката на Петра Котес, където поднови шумните веселби и безмерните надлапвания. Чужда за безпокойството на народа, глуха за страховитите предсказания на Урсула, Фернанда врътна за последен път бурмите на своя осъществен замисъл. Написа обширно писмо до сина си Хосе-Аркадио, който вече щеше да получи нисшите ордени56, и в него му съобщи, че сестра му Рената издъхнала в божията благодат като последица от черно повръщане. После остави Амаранта-Урсула под грижите на Санта София де ла Пиедад и се посвети да урежда своята преписка с невидимите лекари, объркана от бедата с Меме. Първото, което направи, бе да определи окончателната дата за отсрочваната телепатична намеса. Ала невидимите лекари й отговориха, че това не било благоразумно, докато траело състоянието на обществен смут в Макондо. Беше толкова притеснена и толкова зле осведомена, та им обясни в друго писмо, че нямало такова състояние на смут и че всичко било плод на щуротиите на един неин девер, който тия дни се мъкнел насам-натам с вятърничавата работа на профсъюзите, както някога страдал от подобни дивотии за бой на петли и корабоплаване. Още не бяха се споразумели в горещата сряда, когато на къщната врата похлопа старица монахиня, на сеща кошничка, окачена на ръката. Когато й отвори, Санта София де ла Пиедад помисли, че е някакъв подарък, и понечи да поеме покритата с изящна дантелена покривка кошничка. Но монахиня та й попречи, за щото имала указание да я предаде лично, и то с най-голяма поверителност, на доня Фернанда дел Карпио де Буендия. Беше синът на Меме. Някогашният духовен водител на Фернанда й обясняваше в писмо, че се родил преди два месеца и че си били позволили да го кръстят с името Аурелиано като дядо му, понеже майката не отлепила устни да изрази своята воля. Фернанда дълбоко в себе си се възбунтува срещу оная подигравка на съдбата, но има сили да го прикрие пред монахинята.