Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Това е ехидна! — каза Паганел, като нарече с истинското му име това животно от рода на монотремите. — Виждали ли сте някога такъв звяр?
— Тя е отвратителна — отговори Гленарван.
— Отвратителна, но интересна — възрази Паганел. — Освен това тя живее само в Австралия и напразно бихте я търсили в другите части на света.
Разбира се, Паганел искаше да запази грозната ехидна и да я сложи в багажното отделение. Но мистър Олбинет протестира така енергично, че ученият се отказа от намерението си да пази този екземпляр от рода на монотремите.
Този ден пътешествениците надминаха с тридесет минути сто четиридесет и първия градус дължина. Дотук те почти не бяха срещали колониста или скуотъри. Страната изглеждаше безлюдна. От туземци нямаше и помен, защото дивите племена скитат по на север, из огромните пустинни пространства, напоявани от притоците на Дарлинг и Мърей.
Една интересна гледка обаче привлече вниманието на отряда на Гленарван. Можаха да видят едно от огромните стада, които предприемчиви спекуланти водят от източните планини до провинциите Виктория и Южна Австралия.
Към четири часа след пладне, Джон Манглс показа на другарите си огромен стълб прах, който се издигаше над хоризонта на три мили пред тях Какво беше това явление? Никой не можеше да го обясни. Паганел бе склонен да го вземе за метеор и въображението му търсеше вече да го свърже с някаква природна причина, но Еъртън ограничи обсега на предположенията му, заявявайки, че този прах се вдига от движещо се стадо.
Боцманът не се лъжеше. Гъстият облак прах наближаваше. От него долиташе цял концерт от блеене, цвилене и мучене. В тази пасторална симфония се примесваха и човешки гласове под формата на крясъци, свирки и ругатни.
От шумния облак излезе човек. Той беше главният водач на тази армия четириноги. Гленарван отиде да го пресрещне и поведе разговор с него. Водачът или, както действително се нарича, „стоккипърът“ беше собственик на стадото. Наричаше се Сам Мечел и наистина идваше от източните провинции на път за залива Портланд.
Стадото му се състоеше от дванадесет хиляди и седемдесет и пет глави добитък или от хиляда говеда, единадесет хиляди овце и седемдесет и пет коня. Всички тия животни, закупени не-охранени от равнината на Синята планина, щяха да се угояват в тучните пасбища на Южна Австралия, където ще бъдат препродадени с голяма печалба. Така ако Сам Мечел спечелеше по две лири на говедо и по половин лира на овца, той щеше да реализира печалба петдесет хиляди франка. Това беше голяма сделка. Но какво търпение и каква енергия бяха необходими, за да се отведе до предназначението му това вироглаво стадо, и колко труд и лишения трябваше да се понесат! Печалбата от този тежък занаят се добива трудно!
Сам Мечел разказа с няколко думи историята си, докато стадото продължаваше да напредва между туфите мимози. Леди Елена, Мери Грант и ездачите, които бяха слезли от конете, седнаха под сянката на едно голямо дърво и изслушаха разказа на стоккипъра.
Сам Мечел бе тръгнал преди седем месеца. Изминавал средно по десет мили на ден и пътуването му щяло да продължи още около три месеца. В тази тежка работа му помагаха двадесет кучета и тридесет работника, между които петима негри, много опитни да откриват следите на загубилите се животни. Зад армията пътували шест коли. Командирите, въоръжени със „стокуйпс“, камшици, чиито дръжки са дълги осемнадесет цола и завършват с ремъци от по девет стъпки, пътували помежду редиците и възстановявали често нарушавания ред, докато леката кавалерия от кучета поддържала фланговете.
Пътешествениците се възхитиха от дисциплината, която цареше в стадото. Различните видове животни се движеха поотделно, защото дивите говеда и овцете не се погаждали много. Говедата не пасели никога там, където са минали овцете. Това налагало говедата да вървят начело като авангард, разделени на две дружини. Зад тях следвали пет полка овце, командувани от двадесет командири, и най-накрая, като ариергард, взводът коне.
Сам Мечел разказа на слушателите си, че армията се предвожда не от кучета или хора, а от говеда, умни „избраници“, чието превъзходство техните събратя признаваха. Те вървят в първите редици, стъпват важно и избират по истинкт добрия път, дълбоко убедени в правото си да се отнасят с тях добре. И наистина с тях се отнасяли добре, защото стадото им било сляпо подчинено. Ако им хрумнело да спрат, трябвало да им се удовлетвори желанието и никакви усилия не били в състояние да подкарат наново стадото, ако те сами не дадели знак за тръгване.