Вълкодав
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Полянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълкодав». Краткое содержание книги:
… И ето че той пътуваше към крепостта под унилия дъжд, който изглеждаше още по-студен заради ранния час, и мислеше за лъскавите като ледени дантели ризници, които скоро ще изплете майстор Коприва. И с които сигурно бързо ще се прослави. С такива ризници е добре да препускаш срещу врага, да се носиш към него като желязна стена, хвърляйки го в ужас само с броните… Вълкодав за нищо на света не би сменил с такава собствената си ризница. Както, впрочем, и обикновената си дървена лъжица с тази, лъскавата, дето не можеш да я държиш с гола ръка, а пък как пари в устата…
Студът бе такъв, сякаш не бе лято и той надяна под ризницата две ризи наведнъж, а под тях вълнено елече, скришом изплетено от Ниилит. Елечето бе от сива кучешка козина. Вълкодав, който не беше свикнал да получава подаръци, първоначално се смути, а после, като видя каква е работата, направо се разтопи, толкова драго му стана.
— Това ти е… за да не кашляш повече — притеснена до смърт обясни Ниилит. Вянинът я прегърна с благодарност, а после я попита защо е избрала именно този цвят. За рода си не бе казвал никому. Тя още повече се смути и каза:
— Ами… те, вълкодавите… са такива, сиви на цвят…
Очертанията на къщите и кулите започнаха лека-полека да се избистрят сред тъмата, когато жребецът го докара в прикъта. Кнесинята закусваше и Вълкодав по навик се настани на стълбите, водещи към входа на покоите й. Той прекрасно знаеше, че бдителната баба няма да го пусне дори в коридора. За да не изцапа с мокрите си ботуши красивия и чист под. Вълкодав се замисли как ще тръгнат сега да посрещат кнеса и изведнъж се сети за чутото от болярина Серт, че кнесът изпърво е бил обикновен войвода при покойната владетелка…
Ами какво пък, рече си той ни в клин, ни в ръкав. Кой може да се обзаложи, че след сто години добрите галирадци няма да си спомнят за един от бившите си владетели, че отначало е бил обикновен телохранител при кнесинята?…
Прилепчо подаде носле от пазвата му, подуши влажния въздух и отново се скри на топло, за да си доспи. До стълбите имаше просторен навес, направен именно за да се оставят там конете при лошо време. Вълкодав избърса благодарно пръхтящия Сивчо и криво се усмихна на безсрамната, незнайно откъде щукнала му мисъл. Ама че врели-некипели…
Братята Храбри нечуто изникнаха зад ъгъла и тихичко започнаха да се прокрадват към него, криейки се в мрака.
— Добро утро — поздрави ги Вълкодав.
От тъмното долетя хорова въздишка и братята се приближиха, вече без да се спотайват.
— Че как успя да ни забележиш?… — попита Храброслав. Рядко се случваше сутрин да не зададат на Вълкодав същия въпрос. Да се доближат скришом до него беше безнадеждно начинание, но упоритите близнаци никога не спираха да опитват.
— Аз виждам в тъмното — рече вянинът.
— Ще ни научиш ли? — моментално попита Храброслав. Той беше по-големият и по-бойният от двамата.
Разсъдителният Храбробор подбутна брат си с лакът и каза:
— Какви ги приказваш, трябва да си роден с тази дарба…
— Научих се на това в рудника — рече Вълкодав. — Свикнах с тъмното.
За негов ужас близнаците се спогледаха едва ли не със завист. И двамата се бяха попременили. Когато изведоха конете, се оказа, че животните са така почистени и излъскани, сякаш братята ще се кипрят с тях насред тържището, а няма да яздят из калищата. Първият път винаги си е първи път, каквото и да си приказваме. Първата любов, първият бой… първото пътуване със свитата на кнесинята… Щеш — не щеш, за цял живот ще го запомниш.
Отдавна възнамеряваха да павират главния път на подстъпите към града с камък, по нарлакски, а не с дървени трупи, както бе прието при солвяните. Всички бяха съгласни, че камъкът дълго ще издържи под копитата на конете и със сигурност няма да се превръща всяка пролет и есен в непроходимо блато. Нямаше сговор само относно това кой ще развърже кесията си за общото дело. И затова все още нищо не бе направено.
Пътят отначало минаваше покрай реката, после завиваше на юг, покрай Скалата на мъглите, тънеща сред ниски облаци, и конете веднага започнаха да се движат по-леко. По велиморския път дотук не идваха кой знае колко хора, затова не беше твърде разкалян. Засега. Ако нещата тръгнеха така, както ги бяха замислили кнесът, дружината и мъдрите галирадски старейшини, Галирад щеше да се превърне в още една от морските врати на Велимор. Тогава талигите по този път щяха да се нижат една след друга. И може би най-сетне щяха да се намерят пари и за павирането на пътя. Ако не се появеше нещо друго, което да попречи…