Вълкодав
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Полянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълкодав». Краткое содержание книги:
Старицата помълча възмутено, сетне изфъфли:
— Ябълките няма да ги вадя от кошницата, пък ти както щеш. И курабийките ще ги оставя. Ще ги намокря с водица и ще си подсладя живота, аз, беззъбата…
След като помогна на кнесинята да седне на седлото, Вълкодав погледна косо братята Храбри, които възнамеряваха да държат стремето, за да стъпи на него дойката. Очаквал бе да изведат за нея кротко магаренце или поне някое послушно муле. Нищо подобно. Конярят доведе на старата жена тъмнокафяв дорест жребец, че и седлото беше мъжко. Момците се доближиха, като се споглеждаха нерешително. Старицата изсъска срещу тях, светкавично подхвана полите на безформената си черна риза и скочи в седлото така, сякаш от малка не беше слизала от коня. Вълкодав само поклати глава. Дойката водеше рода си от племето на ичендарите, което, между другото, обитаваше същите тия Заключени планини.
Когато стигнаха до полянката, той изпрати близнаците да огледат горичката и да се убедят, че никой не е забелязал честите идвания на кнесинята и не е приготвил засада. После позволи на младата владетелка да се преоблече в обичайните мъжки дрехи и се залови да й обяснява какво да прави, ако са я сграбчили и за двете ръце. Междувременно дойката се настани на чергилото до кошницата с храната, взе бродерията и се залови за работа. После и кнесинята щеше да направи няколко бода. За да може, без да си криви душата, да отвърне на въпроса с какво са се занимавали: „Шихме!“.
— Дори не се опитвай със сила, владетелке — поучаваше я Вълкодав. — Той, все едно, ще е по-силен. Не бързай, после от само себе си ще се получи…
Кнесинята бе свъсила вежди и съсредоточено се опитваше да се измъкне. Вянинът я държеше малко над китките, много внимателно, за да не й направи синини, но на нея й се струваше, че ръцете й са заклещени с подплатени с грапава кожа пранги. Нямаше измъкване, колкото и да се мъчеше да открие начин.
— На мъжете им е добре да разсъждавате за силата — обидено рече тя, след като усилията й не дадоха никакъв резултат. — А вие самите при най-малкия повод…
Старицата остави настрана бродерията, чевръсто стана и се доближи.
— Я пусни момичето! — сопна се тя на Вълкодав. — На такъв, ако му се довериш, ще ти откъсне ръцете!
— Дойке! — възмути се кнесинята, а Вълкодав пусна ръцете й и се обърна към старицата.
— Аз няма да го сторя — каза той. — Правя така, за да не пострада от някой друг. — И протегна ръка. — Искаш ли да се убедиш, че не причинявам болка на господарката…
Кафявата сбръчкана лапичка на старицата със смайваща бързина изчезна под дългата до петите копринена кърпа за глава. Когато се показа отново, в нея потреперваше остра като бръснач дълга фиба. Бляскавото острие бе покрито до средата със засъхнала жълтеникава ципа.
— Все някак ще защитя и чедото, и себе си!…
Тя вероятно наистина можеше някои неща. Навремето, преди около петдесет години, когато я бяха сложили да бди над люлката на майката на сегашната кнесиня. Не случайно я бяха нарекли Хайгал — Поразяващото Копие. Да. Вълкодав можеше с едно щракване на пръсти да се избави и от фибата, и от бабата. Не само той — всеки от братята Храбри, на които тя така добре бе обърнала гръб…
— Страшна работа си ти — миролюбиво й рече Вълкодав. — Как ли ще посрещнеш врага, щом се каниш да прободеш мен, телохранителя, с отровна игла.
— Дойке — повтори кнесинята Еленя.
Бабата ги гледаше с потъмнелите си от гняв старчески очи, като не бързаше да отстъпва. Със сигурност и самата тя бе наясно, че колкото и да се перчи, младите и чевръсти момци ще защитят „чедото“ по-добре от нея. Но не можеше просто така да го признае. Защо й е тогава да живее на този свят?…
Вълкодав строго погледна към подсмихващите се близнаци и каза на кнесинята:
— Успокой дойката, владетелке, нека види, че ти и сама можеш да се защитиш.
Когато кнесинята за трети път го тръшна на земята, върху лицето на старицата грейна усмивка, а след седмия път бабата най-после скри фибата. През това време Еленя Глуздовна направи май всички възможни грешки, така че противникът, ако не беше пълен глупак, можеше да се справи при всички положения, като й даде отпор. Но не му беше сега моментът.
Дойката съвсем се успокои, когато дойде време за почивка и нейната рожбичка, след като се изкъпа в реката, се залови да яде като гладна ламя пресния хляб и вкусното месо заедно с тримата гладни юнаци. Нямаше нужда човек да я моли като у дома поне да опита една хапка…
Нито Вълкодав, нито близнаците бяха очевидци на по-нататъшните събития. Но някой от вездесъщите всезнаещи слуги бе успял скришом да види как боляринът Серт разпитвал за нещо старата робиня. Наистина, без да разбере за какво точно. Но със сигурност се знаеше, че въпросите му останали без отговор. Старицата мълчала и само тайнствено стрелвала поглед към небето…