Неврозите (Произход и лекуване)

Глава XIV

АНАЛИТИЧНАТА ТЕРАПИЯ

Уважаеми дами и господа! Знаете за какво ще говорим днес. Питахте ме защо в психоаналитичната терапия не използуваме пряко внушение, след като признаваме, че нашето влияние в значителна степен е основано на пренасянето, т.е. на внушението, и във връзка с това изразихте съмнение дали при такова преобладаване на внушението можем да гарантираме обективността на нашите психологични открития. Обещах да ви дам подробен отговор.

Прякото внушение е внушение, насочено срещу проявата на симптомите, борба между нашия авторитет и мотивите на заболяването. При това вие не се безпокоите за тези мотиви, искайки от болния само да потиска тяхното изразяване в симптомите. Няма принципна разлика дали подлагате болния на хипноза, или не. С присъщата си проницателност Бернхайм твърдеше, че най-същественото проявление на хипнозата е внушението, а самата хипноза е вече резултат от внушението, внушено състояние. Той предпочиташе да провежда внушението, когато болният се намира в будно състояние, което може да даде същите резултати, както и внушението по време на хипноза. Кое бихте искали да чуете най-напред по този въпрос — наблюденията, или теоретичните съображения?

Ще започнем с първото. Бях ученик на Бернхайм, когото посетих през 1889 г. в Нанси и чиято книга за внушението преведох на немски. Дълги години лекувах чрез хипноза, отначало като внушение на забрани, а по-късно — в комбинация с Бройеровото разпитване на пациента. Така че за успехите на хипнотичната или сугестивната терапия мога да съдя въз основа на голям опит. Ако съгласно древната лечебна формула идеалната терапия трябва да бъде бърза, надеждна и да не предизвиква неприязънта на болния, то методът на Бернхайм отговаряше поне на две от тези изисквания. Той беше много бърз, несравнимо по-бърз от аналитичния, и не създаваше никакви грижи на болния, нито пък затруднения. С течение на времето това ставаше доста монотонно занимание за лекаря: всеки път еднакво, с помощта на едни и същи форми на забрана за проявата на най-различни симптоми, без да може да се разбере техният смисъл и значение. Това не беше научна дейност, а чирашки труд, който приличаше на смес от магия, заклинания и фокуси. Но това не се взимаше под внимание в името на болния. Третото изискване обаче не беше спазено: този метод не беше сигурен в нито едно отношение. Можеше да бъде приложен към някои болни, а към други — не. В едни случаи се постигаше много, в други — много малко, неизвестно по какви причини. Още по-лош от тази капризност на метода бе фактът, че нямаше траен успех. След известно време, ако отново ни се налагаше да се върнем към даден болен, ставаше ясно, че предишният недъг се е върнал или е сменен с нов. Можеше отново да се започне с лечение чрез хипноза. А освен това опитните специалисти ни предупреждаваха да не отнемаме самостоятелността на болния чрез прекалено често хипнотизиране, за да не привиква той към терапията като към наркотик. Съгласен съм, че понякога всичко вървеше чудесно; с малки усилия постигахме пълен и траен успех. Но условията за този благоприятен изход оставаха неизвестни. Веднъж се случи така, че едно тежко състояние, което напълно бях отстранил чрез кратко хипнотично лечение, се възвърна непроменено, след като болната ме намрази, без да съм й дал повод за това. След като се сдобрихме, успях отново и много по-пълно да отстраня състоянието, но когато тя за втори път се отчужди от мен, то се появи пак. Друг път една болна, на която неколкократно бях облекчавал чрез хипноза невротичните състояния, се хвърли внезапно на шията ми, докато се занимавахме с лечението на един особено упорит пристъп. Това би накарало всеки един, иска или не иска, да се заеме с въпроса за природата и произхода на своя авторитет при внушението.