Наследникът на Империята
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът на Империята». Краткое содержание книги:
В ръцете й оставаха още около три метра от въжето. Тя бързо направи здрава примка и погледна към преследвачите.
— Приготви се — прошепна на Чубака. — Стой! Чубака замръзна на място. Лея стисна мислено палци, извади лазерния меч зад гърба на уукито, включи лъча и пусна въжето.
Лазерният меч се спусна надолу като блестяща играчка и се завъртя в полуокръжност като махалото на часовник. Достигна най-ниска точка от завъртането и започна да се изкачва в другата посока, като излезе точно под плъзгача.
Лъчът досегна двигателите и всичко наоколо се освети от ярка експлозия. В следващия миг плъзгачът полетя надолу с изскачащи от двете му страни огнени езици. След секунди се скри в мъглата под тях, отблясъците от огъня бързо се превърнаха в неясна светла точка. После се стопи и тя, а в тъмнината остана да се полюлява единствено лазерният меч.
Лея потрепери и облекчено си пое дъх:
— Да идем да го приберем — каза тя на Чубака. — Мисля, че вече спокойно можем да се върнем на повърхността. Съмнявам се, че горе е останал някой от тях.
— И след това пррраво на коррраба ли? — попита Ралра, докато се придвижваха към клона, на който тя бе вързала въжето.
Лея се поколеба, сети се за пришълеца, който я нападна в стаята й. Застанал срещу нея с изписано на лицето и тялото му неразгадаемо чувство, той беше толкова зашеметен или изплашен, че дори не бе забелязал връхлитането на Чубака.
— Да, на кораба — отговори тя. — Но не направо.
Нападателят седеше неподвижен в ниското кресло в малката стая за разпити в участъка. Леката превръзка отстрани на главата му беше единственото видимо свидетелство за удара на Чубака. Седеше с ръце в скута, сплел объркано пръсти. Бяха му взели всички дрехи и оръжия и му бяха дали да облече една от огромните роби на уукитата. В друг случай голямата дреха щеше да придава комичен ефект, но не и при него. Нито робата, нито ленивата отпуснатост прикриваха усещането за смъртоносната дарба, която носеше като втора кожа. Беше и сигурно завинаги щеше да остане член на опасна и решителна група отлично подготвени убийци.
И беше помолил специално да види Лея. Лично. Чубака се надвеси над нея и за пореден път изръмжа възраженията си.
— И на мен не ми се нрави много — призна Лея, погледна към екрана и се опита да събере смелост. — Но той ме остави жива, преди ти да връхлетиш в стаята. Искам да разбера, трябва да разбера защо се опитват да ме отвлекат.
В главата й за момент проблесна споменът за разговора с Люк в навечерието на битката при Ендор. Спокойната му увереност, че трябва да се изправи срещу Дарт Вейдър въпреки страховете й. Замалко не заплати с живота си за това решение, но в края на краищата именно то им донесе победа.
Но Люк бе видял някакви малки остатъци доброта, погребани дълбоко вътре във Вейдър. Нима тя долавяше нещо подобно в този непознат убиец? Или я тласкаше единствено нездраво любопитство? А може би състрадание?
— Ти може да наблюдаваш и да слушаш от тук — каза тя на Чубака, подаде му бластера си и пристъпи към вратата. Лазерният меч остана закачен на колана й, макар че нямаше представа, дали може да се възползва от него на толкова малко разстояние. — Не ни прекъсвай, освен ако не ме нападне — пое си дълбоко дъх, отключи вратата и натисна дръжката.
При звука от отварянето пришълецът вдигна глава. На Лея й се стори, че когато влезе вътре, той се напрегна. Вратата се затвори след нея и за един дълъг момент двамата само се мереха с поглед. Накрая тя каза:
— Аз съм Лея Органа Соло. Искал си да говориш с мен. Той не отвърна веднага. Изправи се бавно и протегна ръка.
— Ръката ви… — гласът му бе дълбок, с някакъв странен акцент. — Може ли да я докосна?
Лея пристъпи към него и му подаде десницата си, съзнавайки, че рискува с безвъзвратен жест на доверие. От това разстояние той лесно можеше да я дръпне и да й строши врата, преди някой отвън да успее да реагира.
Но той не я нападна. Приведе се напред, хвана ръката й неочаквано нежно, поднесе я към муцуната си и я притисна към двете огромни ноздри, полускрити от гъстата козина. И я подуши.
Подуши я дълбоко няколко пъти. Лея не можеше да откъсне поглед от ноздрите, едва сега забелязвайки огромните им размери и меката нежна, трепкаща кожа около тях. Приличаше на животно следотърсач. В главата й проблесна спомен как, докато я държеше безпомощна в къщата, той бе притиснал ноздрите си във врата й. И точно тогава я пусна… Бавно, почти нежно пришълецът вдигна глава.
— Значи наистина е вярно — каза той, пусна ръката й и прибра своята. Огромните очи не се откъсваха от нея, изпълнени с вълнение, чието естество тя едва долавяше с джедайските си умения, но все още не можеше да определи с точност. — Не съм сгрешил.