Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Завъртях се и се хвърлих върху него. Бях на метър и половина, когато първият куршум се заби в гърдите ми. Сякаш се бях блъснал в дърво, в дробовете ми не остана никакъв въздух. Той изстреля още два, все в торса ми и тогава аз хванах оръжието му с две ръце. Дръпнах силно вляво и така завлякох дулото в негово дясно. Той се завъртя, за да не му счупя китката, и изстреля още два куршума настрани. Сборичкахме се за пистолета.
Не можех да си поема дъх. Чувствах се все едно са ме ритнали три коня. Хилгър заби коляно в слабините ми и болката се разля нагоре по корема. Държах дългия заглушител и го бутах назад и нагоре към дясното рамо на Хилгър. Той не можеше да го избегне, не искаше и да го пусне. Китката му изпращя. Той извика от болка и успях да му отскубна пистолета.
Направих крачка назад и с последни сили го ритнах странично в коляното. Той изкрещя и падна. Аз се строполих на колене на около метър от него и докато се опитвах да овладея пистолета, се мъчех да вдишам…
Загубих контрол над оръжието и го изпуснах в калта. Лицето на Хилгър беше изкривено от болка. Лявата му ръка се бореше с токата на колана му. Спомних си Сайгон. Нож на колана.
Разбира се, че нямаше резервен пистолет в себе си, бях го видял в ръцете на мъртвеца при дърветата.
Дишай, дишай…
Заопипвах земята за пистолета. Не можех да го намеря. Периферното ми зрение се замъгляваше.
Хилгър се справи с токата си и изведнъж в ръката му се появи острие.
Стиснах зъби и с цялата останала ми сила се опитах да поема въздух в дробовете си. Не стана. Малки червени точици затанцуваха пред очите ми. Фалшивата ми команда към Докс беше разконцентрирала Хилгър достатъчно, за да не намери време да се фокусира и да ме застреля в главата или в таза, но куршумите ме удариха, макар и през „драконовата кожа“, като чукове и предизвикаха спазъм в диафрагмата ми. А коляното в слабините ми направи нещата още по-лоши. Мозъкът ми не получаваше кислород и започваше да угасва.
Хилгър се плъзна към мен с нож в лявата ръка, лявото му рамо риеше калта. Той се придърпваше напред като ранено влечуго.
Потърках трескаво диафрагмата си. С тихо просвирване малка въздушна струя си проправи път към дробовете ми.
Хилгър замахна с ножа. Аз се строполих далече от него по гръб и краката ми застанаха между двама ни. Продължавах да разтривам диафрагмата, опитвах се да я освободя от спазъма. Още малко въздух се стрелна през гърлото ми, като затворник, бягащ през минно поле.
Той пак замахна. Острието се вряза в обувката ми. Успях леко да си поема дъх. Хилгър извика и пак замахна. И пак уцели обувката ми.
Поставих ръцете си на земята, за да се изтегля далеч от него и пръстите на десницата ми напипаха студен метал. Пистолетът. Грабнах го, ритнах с крака във въздуха, за да си спечеля безценен половин метър разстояние, след това вдигнах оръжието с дясната ръка напред, а с лявата продължавах да масажирам корема си. Поех още малко въздух. После още веднъж. Червените точици изчезнаха, периферното ми зрение се просветли.
Хилгър видя пистолета и осъзна, че не може да ме достигне. Тялото му се отпусна и той хвърли ножа в калта.
Седяхме така и никой от нас не можеше да помръдне. След няколко секунди Хилгър се изсмя.
— Май все пак си недосегаем за куршумите — подхвърли. — Бронежилетка, нали?
Не отговорих. Все още се опитвах да си възстановя дишането.
Седяхме така почти минута, никой от двамата не можеше да помръдне. Когато вече можех да говоря, свалих оръжието надолу.
— Кажи как да обезвредим бомбата.
Той се усмихна.
— Значи още не сте я обезвредили. Излъга ме.
— Не знам. Работи се по нея. Кажи ми и ще те оставя жив.
Той се изсмя.
Помислих дали да не звънна на Боаз. Но без съдействието на Хилгър с нищо не можех да му помогна. А и едно телефонно обаждане може да го разсее в деликатен момент. По-добре да изчакам.
— За кого работиш? — попитах. — „Ал Кайда“? „Хамас“? „Хизбула“?
Той отново се изсмя.
— Какво? — попитах.
— Работя за страната си.
— Не те разбирам.
Хилгър въздъхна.
— Някой трябва да лиши враговете на Америка от финансиране, Рейн. Как страната ми да победи радикалния ислям, като в същото време му налива пари?
— Какво общо има това с Ротердам?
— Много общо. Пристрастеността на Америка към петрола е болест, която я убива. За бога, американците са по-склонни да пратят момчетата си на война, отколкото да пътуват по няколко в една кола за работа. С Конгреса е още по-зле. Тези идиоти на практика предлагат на данъкоплатците сто долара награда, ако купуват повече бензин — дават на пристрастените още пари за доза, още пари, които отиват у моллите и саудитците, нашите врагове.