Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
— Да, беше… пред входа. Там има охрана. И той се опита да… искаше да…
— Какво?
— Искаше да отида заедно с него на гарата. Но аз не можех.
— Търсел е достатъчно усамотено място, където да ви убие. Това е.
— Но ако иска да ме убие и знае, че съм тук, защо просто…
— Не е такава бомба — поясни Боаз. — Експлозията е малка. Може и да не убие никого. Радиацията нанася пораженията, най-вече като предизвиква паника.
Боземан простена тихо, но не каза нищо.
За миг се поставих на мястото на Хилгър. „Бомбата е с поставен детонатор, остава само да запуша устата на Боземан. Как да го докопам? Време и място…“
— Господин Боземан, Хилгър питал ли ви е кога свършвате работа, кога се прибирате у дома, как пътувате за работа, такива неща?
Той мълчеше. След известно време отговори:
— Да. Всичко това. Помислих, че…
— Че се опитва да поддържа разговора, да научи нещо за живота в Холандия, разбирам. И какво точно му казахте. Най-подробно.
— Ами… че обикновено се прибирам около шест часа. Че пътувам с кола за работа.
Това ми беше достатъчно. Посочих с брадичка Боаз и попитах:
— Можете ли да заведете този човек до контейнера?
— Не, не искам отново…
— Този човек е специалист по обезвреждането на бомби. Ако успее да обезвреди бомбата, ще се измъкнете от тази каша и никой никога няма да разбере за нея. Дори можете да задържите парите, които ви е дал Хилгър. Ако бомбата избухне обаче, ще горите в ада.
Боземан стоеше и се опитваше да успокои учестеното си дишане.
— Аз… добре, ще го заведа.
Боаз ме погледна.
— Върви, вземи колата.
— А ти…
— Погрижи се за Хилгър. Аз ще се погрижа за бомбата.
Нафтали слезе от мерцедеса. Ключовете бяха вътре и двигателят работеше. Погледнах часовника си. Беше пет. С малко късмет щях да стигна преди Хилгър. С малко късмет и Боаз нямаше да умре в експлозията на радиологична бомба.
С малко късмет.
38.
Часът пик обърка плановете ми и стигнах на площад „Ледсеплейн“ чак в шест и трийсет. Надявах се, че Хилгър, който знаеше, че утре ще има възможност да опита пак, се е отказал. Но имах предчувствие, че ще постои там още малко. Убийството на Боземан беше важно и той би искал да приключи с него колкото се може по-бързо, за да си завърши операцията.
Големият въпрос беше не дали, а къде. Отново се поставих на негово място.
Няма нужда смъртта да изглежда естествена. Един куршум в тила или нож в черния дроб ще свършат идеална работа, стига да е сам пред пътната врата.
Но нямаше как да го чака точно пред пътната врата. Имаше прекалено много къщи и минувачи. Щеше да е прекалено подозрително. В края на улицата? Също проблем. Може да изпусне жертвата.
Вонделпарк беше идеален. Беше голям, тъмен и предлагаше много храсти и дървета, сред които да се скрие. Може да виси там с часове, като през цялото време има прекрасен изглед към дома на Боземан. Ако разполагаше със снайпер, трябваше му само добра видимост. С пистолет може да изпусне жертвата, ако стреля от оградата на парка. Ако пък искаше да го извърши с нож, проблемът беше как ще стигне от парка до вратата на Боземан, преди той да влезе. Ако тича, ще му трябват деветдесет секунди, много повече от времето, необходимо на човек да си отключи вратата.
Освен ако, разбира се, някой не е счупил ключалката.
Това беше. Ето как щеше да го направи. Дори да си с пушка, пак трябва да накараш жертвата да забави ход, необходимо ти е и малко време, за да се прицелиш.
Паркирах и тръгнах нататък, като нахлупих ниско вълнената си шапка надолу и вдигнах яката на палтото, за да скрие ушите ми.
Вървях по улица „Овертоом“, мислех да вляза в парка от „Ван Барлестраат“, от северозападната страна на източния квадрант. Мястото беше достатъчно далече от жилището на Боземан. Това щеше да увеличи до максимум шансовете ми да зърна Хилгър, докато той се взира да види Боземан и преди да има възможност да ме забележи.
Струваше ми се логично, но изведнъж реших, че не е правилно. Ледената ми същност не хареса плана и се опитваше да ми обясни защо.
Внезапно проумях. Бях приел за даденост, че Хилгър ще е там. Защо при целия му опит и той ще стигне до същите очевидни заключения като моите? Да, при всички положения е развалил ключалката на Боземан. Но след това сигурно ще следи какво става пред вратата по някакъв друг начин, от друго място в парка, където ще може да ми направи засада и на мен.
Помислих малко. Ами ако има още един човек? Съмнявах се, че са му останали хора. В първия ни телефонен разговор Докс каза, че са били четирима. След Ню Йорк и Сингапур беше останал само Хилгър.