Книга на Страшния съд

Отец Рош я обърна, както беше в прегръдката му, за да може Киврин да свали белите й кожени ръкавички. Ръцете й бяха силно зачервени, но не бяха одраскани. — Къде се удари?

— Никъде не се е ударила — каза Роузмунд. — Плаче, защото е бебе!

— Не съм бебе! — каза Агнес с такава ярост, че за малко да излети от ръцете на отец Рош. — Ударих си коляното в земята!

— Кое? — попита Киврин. — Същото, което си удари онзи ден ли?

— Да! Недей да го гледаш! — каза тя, когато Киврин посегна към крака й.

— Добре, няма — рече Киврин. Коляното беше хванало коричка. Сигурно я беше отлепила при това падане. Щом не кървеше толкова, че да се просмуче през кожения й чорап, нямаше смисъл да я изстудяват още повече като започнат да я събличат насред снега. — Но ще ми дадеш да погледна вкъщи, нали?

— А можем ли да си тръгваме вече? — попита Агнес.

Киврин огледа безпомощно гъсталака. Това трябваше да е мястото. Върбите, полянката, голото било. Това трябваше да е мястото. Може би бе поставила ковчежето много по-навътре в гъсталака, отколкото си мислеше, и снегът…

— Да тръгваме веднага! — каза Агнес и започна да хлипа. — Студено ми е!

— Добре — кимна Киврин. Ръкавиците на малката бяха твърде мокри, за да й ги сложи пак. Киврин свали своите, които беше взела на заем, и й ги даде. На Агнес й стигаха чак до под мишниците, което й достави такова удоволствие, че Киврин си помисли, че е забравила за болката в коляното, но когато отец Рош се опита да я качи на понито й, тя изхлипа:

— Искам да яздя с вас.

Киврин кимна и яхна жребеца си. Отец Рош й подаде Агнес, а понито поведе нагоре по склона. Магарето стоеше на билото, встрани от пътя, и пасеше тревичките, които се подаваха през тънката снежна покривка.

Киврин погледна отново към гъсталака през пелената от дъжд, опитвайки се да види полянката. „Сигурна съм, че това е мястото на спускането“ — каза си тя. Но не беше сигурна. Оттук дори хълмът изглеждаше някак различен.

Отец Рош хвана поводите на магарето и то незабавно се запъна, забивайки задните си копита в земята, но щом отчето обърна главата му и тръгна на обратно с поводите на понито в ръка, то го последва охотно.

При следващото разклонение отец Рош хвана левия път. По цялото му протежение имаше върби, дъбове, а в подножието на всеки хълм — кални локви.

— Сега вкъщи ли си отиваме лейди Киврин? — попита Агнес, разтреперана от студ.

— Да — отвърна Киврин и уви детето и със своята пелерина. — Коляното боли ли те още?

— Не. Не събрахме хич бръшлян. — Тя се поизправи и се извърна, за да погледне Киврин. — Спомнихте ли си се, когато видяхте мястото?

— Не — отвърна Киврин.

— Добре — рече Агнес и отново се отпусна в прегръдката й. — Значи ще останете с нас завинаги.