Камъкът

— Ние сме навсякъде — каза Клабиер-аватарът. — Навсякъде, където има човешки същества. На квантово ниво ние се свързваме помежду си мигновено, така че сме едно. Но ние също така сме разпръснати из милиарди тела. Ние бяхме в звездата-затвор с теб, вътре в надзирателката и нейния другар и ние ти помогнахме да избягаш оттам. Ние се свързахме с Агифо-3-акка доста преди това и му предоставихме определени ценни прозрения във вид на информация, както и начини да придвижи напред своите изследвания — това беше единственото нещо, от което той истински се интересуваше. Той се съгласи да те посрещне и да ти помогне. Ние бяхме с теб, заведохме те до Нарцисус, за да вземеш инфочипа. Таг-маттео беше реален човек, действително човешко същество, което свърши много важна работа, свързана с Просеката. Ние знаехме за него и неговата работа, понеже се намирахме вътре в него през всичките дни на живота му. Ние знаехме, че неговите разработки могат да бъдат използвани, за да се атакува даден свят посредством гравитация и да се унищожи неговото население. Точно това искахме ние, въпреки че не можехме да ти го кажем направо, защото тогава щяхме едновременно да атакуваме и да пазим живота в причинно-следствената Вселена, която вие обитавате. А това щеше да е неприемливо. Така че трябваше да те оставим да се запознаеш с данните от чипа и да направиш своите собствени заключения с помощта на програмата, която Таг-маттео остави след себе си. Той видя опасностите в собственото си изследване — продължи Клабиер-аватарът, — но не се реши да го унищожи, да заличи плодовете на своя труд. Така че го замаскира и го скри на място, където смяташе, че никой няма да го открие. И наистина никое човешко същество нямаше да го открие, обаче ние познаваме Вселената до най-малкото ниво. Ние бяхме вътре в него, ние бяхме него, така че знаехме всичко, което знаеше той. Ние искахме ти да отидеш направо на Ну Фалоу, направо на Колар и да извършиш онова, за което беше пуснат на свобода. Но ти прояви своенравност и настоя да отидеш на Ну Хирш заедно с жената Клабиер.

— С теб — казах аз, посочвайки формата на аватара.

Тя се погледна.

— Добре — каза тя. — Да речем.

— Знаехте ли, че тя беше от „полицията“?

— В известен смисъл — отвърна аватарът. — Сложно е. По-сложно е донякъде поради факта, че вие, хората в т’Т нямате истинска полиция и гражданите участват в нея само от време на време. Така че когато ти я срещна за първи път, тя не беше, въпреки че е била преди много време. Но когато разбрахме, че тя вече е от „полицията“ и че може да те арестува и да унищожи нашите шансове за осъществяване на мисията… добре, тогава вълновата форма отказа да се сведе до правилния начин. Ние не можехме да ти говорим. Ти използваше ИИ-то, за да говориш на самия себе си. Ние „се включихме“ така да се каже, едва след като я беше блъснал… беше блъснал мен… от кулата.

— Разбирам — казах аз, въпреки че не разбирах.