Написано с кръв [bg]

Ейми млъкна и за известно време в стаята се възцари тишина. Голямата стрелка на стенния часовник подскочи напред с почти недоловимо щракване, чуваше се лекото бръмчене на неоновите лампи над главите им. Но въпреки яркото осветление, постоянното звънене на телефони и гласовете, които жужаха през тънките стени, Ейми се чувстваше доста спокойна.

— Нямам представа защо ви казах всичко това.

— Понякога е по-лесно да споделиш с непознат.

— Зависи от непознатия, без съмнение. Бие май имате дар в това отношение, инспекторе. Защо не станете самарянин.

— Нямам търпение. Ще се хвърлят на тумби, на тумби от високите сгради.

Ейми се изненада. На нея пък й изглеждаше безкрайно търпелив и внимателен. Ала вероятно това просто беше част от метода му на работа. Налага си да запази спокойствие, за да предразположи разпитвания към откровения. Сигурно доста бележки си беше взел. Изведнъж й стана нервно и затова облекчено въздъхна, когато той позвъни да повика жената полицай с лъскавата коса.

— Бихме искали, госпожо Лидиърд — започна Барнаби, докато откачаше палтото й от закачалката, — да ви вземем отпечатъци. Само за да можем да ги изключим, ако ги намерим на местопрестъплението. Няма да ви завеждаме досие, нито ще пазим отпечатъците повече от абсолютно необходимото.

— Добре — кимна Ейми.

— Как мислите, какви са шансовете ни да вземем отпечатъците на зълва ви?

— Абсолютно никакви. Тя си има свои закони.

Барнаби й подаде ръка.

— Полицай Бриърли, минете с госпожа Лидиърд през заседателната зала — нареди той, когато двете тръгнаха да излизат от кабинета му. — Сигурно ще ви е интересно да надникнете в кухнята на нещата — усмихна се той на Ейми.

— И още как — светна тя.

Ейми тръгна след своята придружителка, твърдо решена да запомни всичко, което види. Ще си купи папка и ще я озаглави „Полицейско разследване“. Читателите обожавали автентичния детайл, разправят. Ейми вече си представяше сцена, в която след множество премеждия и лутане Араминта най-накрая се добира до полицейски участък, който много прилича на Костънския криминален отдел, и се срутва на стъпалата пред вратата. Там я приемат топло, утешават я, предлагат й чаша чай и тя им разказва своята невероятна история. Седнала, да речем, пред едър широкоплещест мъж, който я слуша мълчаливо, но с искрен интерес и съпричастност.