Сърца за изгаряне [bg]

— Имаш ли и най-малка представа в каква каша си се забъркал? — изрече тихо Матео. Наблюдаваше ме втренчено от доста време, цъкна с език и щракна ключалките на куфарчето си.

Бях прикован с белезници към метален пръстен, заварен към плота на малка алуминиева маса в стая за разпити в питсбъргското полицейско управление.

Бяха ме издърпали насила от къщата.

Нужни бяха четирима, за да го сторят.

Когато отказах да напусна стаята на Стела, се опитаха да ме извлекат през вратата. Не успяха, затова се наложи двама да вдигнат краката ми във въздуха и така да ме изнесат навън. Ритах, гърчех се и крещях. В един момент десният ми крак улучи един от униформените право в стомаха. Дебелакът ме изпусна и залитна, останал без въздух. Продължих да ритам и да крещя дори когато започнаха да сипят думички от рода на „нападение“, „съпротива“, „нарушение“, „намеса“ и така нататък — не чух много от цялата работа. Пред очите ми постоянно бе картината, празната стая, противоречивите думи от писмото ѝ.

Метнаха ме на задната седалка на друга патрулка и отново зачаках.

Очаквах Фогел да се появи по някое време, обаче я нямаше.

Само Матео.

Уили му се бе обадил.

Очевидно камерите бяха уловили лудешкия ми бяг покрай загражденията и въпреки че не успял да види лицето ми, Уили разбрал, че съм аз.

— Ако не беше непълнолетен, досега да са те изпържили, разбираш ли? Заради всичките тези простотии в къщата те очаква солидна присъда. А пък ако намерят начин да те свържат със станалото вътре… — Гласът му сек-на. Той порови в някакви документи, извади бележника с жълтата линия и химикалка, както и една жълтеникава папка, и затвори куфарчето. — За щастие си непълнолетен, а ми казаха, че един от детективите те е разпитвал на местопрестъплението, без да присъства родител, законен настойник или адвокат. Това е издънка от тяхна страна и те го знаят много добре. Ако се наложи, ще го използвам. Надявам се искрено да не се стига дотам. Искат обаче да разговарят с теб. Ама колко искат, ако знаеш…

Той написа името ми и днешната дата в най-горния край на страницата и се облегна назад.

— Кажи ми сега за този мъж в черния „Понтиак GTO“.

— Нямам представа кой е.

— Според тях знаеш. Всъщност детектив Фогел е направо сигурна. Даде ми това…

Той измъкна купчина снимки формат А4 от жълтеникавата папка и ги плъзна по повърхността на масата към мен.

Мъжът на фотографиите изглеждаше висок, със слабо телосложение, с руса коса. По всяка вероятност беше към края на четиресетте. На първите две снимки излизаше от моята сграда. Третата бе зърниста, вероятно направена с някакъв телеобектив от отсрещната сграда. Виждаше се прозорецът на апартамента ми, който гледаше към Браунсвил. Мъжът стоеше във всекидневната до фотьойла на Леля Джо. Профилът му бе леко размазан. Последните две бяха на същия човек, седнал в черния понтиак — на едната бе на мястото на шофьора, а на другата — на седалката зад него. Въпреки че проблясъците върху предното стъкло малко затрудняваха видимостта, лицето му се виждаше отчетливо. Никога преди не го бях срещал, но имах доста добра идея кой е.