Йерусалимска загадка [bg]

— Защо, по дяволите, да се оттегляме?

— Ние сме отряд за задържане на нарушители. Не дойдохме тук да претърсваме планината. Ще изпратим наземен екип веднага щом се съмне. Те ще координират претърсването с местните палестинци. Имаш минути да намериш приятелката си. Това е всичко, което можем да ти предложим. Скоро трябва да се махнем оттук.

Нямаше смисъл да споря.

Поставяха една носилка в хеликоптера, когато тръгнахме в мрака. Перките му продължаваха да се въртят. Бяха готови за бързо излитане. Колко дълго щяха да чакат?

Нататък тъмнината бе гъста. Бяхме четирима, вървящи през долината далеч от хеликоптера и останките от бивака. Още един войник в черно се бе присъединил към нас. Бях очаквал да дойдат още.

По-възрастният говореше нещо в устройството пред устата си, докато вървяхме бързо по пътеката, по която бяхме дошли с ездачите. Погледнах назад към хеликоптера. Само звукът от свистенето на перките го издаваше, че е там. Ако не знаех къде се намира, нямаше да мога да го посоча.

Показалата се иззад облаците луна осветяваше пътеката пред нас.

Скоро преполовихме пътя към мястото, където бяхме оставили колата. Скалите и храстите се очертаваха като сенки.

Мислех за Марк и Ариел и ранената Зина. Беше трудно да възприема случилото се. В съзнанието ми непрестанно изплуваха лица, откъслечни разговори. Заля ме прилив на емоции. Обзе ме гняв, примесен с тъга и страх от това, което би могло вече да се е случило с Изабел.

Почувствах внезапен копнеж да се върна назад във времето. Онзи момент на границата, когато Марк се бе сбогувал с нас, когато нищо от това не се бе случило, изглеждаше толкова близо и тъкмо затова толкова лесно достижим.

Спомних си какво бе казала Зина за символа, как го бе нарисувала в пръстта. Щях ли да успея да го намеря? Наистина ли бе сложен там като знак, бележещ мястото на пещерата с пленници? Вървях по-бързо, движейки се по-напред от другите, без да ме интересува, че изостават.

Изведнъж от сенките пред мен проехтя вик.

— Спри! — извика дрезгав глас.

Застанах неподвижно, взирайки се в тъмнината. Тогава погледнах назад. Израелците се бяха прикрили зад някакви големи камъни. Видях блясъка от автоматичен пистолет.

— Върни се при нас! — изсъска израелският полицай. — Ще те прикриваме.

Дали щеше да ми предложи да се върнем при хеликоптерите, да се оттеглим, да изчакаме да дойде наземният екип? Не можех да го виня. Присъствието на израелската армия тук само щеше да обърка нещата с местните палестинци.

Обаче, вместо да се върна, вдигнах ръце и пристъпих напред.

Изабел бе наблизо. Знаех го.

Нямаше да се предам. Не ми пукаше какво ще стане с мен. Дори и за секунда.

Чух свистенето на куршума, който мина покрай лицето ми. Чух гърмежа. А това означаваше едно важно нещо: бях все още жив. Този, който бе стрелял към мен, или бе много добър стрелец и ме бе пропуснал нарочно, или просто се прицелваше още веднъж…

Кракът ми трепереше, докато го премествах напред.

Заговорих високо, докато пристъпвах упорито. Трябваше да продължа. Ръцете ми бяха свити в юмруци. Усещах слаб дъх на барут. В далечината още се чуваше свистенето от перките на хеликоптера.

Долових шумолене пред себе си. Вкусът на дим все още бе в устата ми като отрова.

— Търся приятелката си. Не ме спирай.

Следващият куршум се зарови в твърдата земя в краката ми, запращайки прахоляк във въздуха. Усетих прашинките да полепват по устата ми.

— Връщай се! — извика някой от тъмнината.

Един настоятелен вътрешен глас се обади: Прави каквото ти казват.

Направих още една крачка напред и в същия момент ме завладя странно студено усещане, сякаш смъртта бе до мен.

— Помогни ми и аз ще ти помогна да намериш мъжа, когото търсиш! — извиках към тъмнината.

Гласът ми звучеше пресипнал, сух. Застанах неподвижно. Вдясно от мен долових дрънчене.

— Давай, можеш да ме убиеш — продължих да викам към тъмнината, — но това няма да помогне на теб и на хората ти. Аз съм единственият свидетел на пожара в църквата на Божи гроб и знам кой го подпали.

Изкашлях се, сложих ръка на устата си. Отново почувствах онзи ужасен вкус на изгоряло. Ръката ми трепереше от преживяния шок. Но това не ме интересуваше. Притиснах дланта си плътно към устата. Ноздрите ми се изпълниха с мириса на антисептичния крем. Дишах учестено. Тялото ми потръпна, след което застина. Бях направил всичко възможно…