![Неудържимата армия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/2/7/neudrzhimata-armiya-bg-download.jpg)
Неудържимата армия [bg]
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #8
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-065-9
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Неудържимата армия [bg]». Краткое содержание книги:
Пресконференцията щеше да се проведе в 9 часа и Адамсберг бе оставил Емери изцяло да се възползва от нея като жест на признателност към що-годе приличното му сътрудничество. Емери сърдечно му благодари, без да подозира, той, който си падаше по тържествените и леко сковани паради, че Адамсберг с радост ги избягваше. За да отпразнуват края на разследването, Емери го покани на аперитив в салона си в стил ампир, него и Веранк, Блерио и Фошьор. Блерио наряза наденицата, Фошьор приготви отвратителен кир роял и Емери произнесе тост за унищожаването на врага, споменавайки пътьом великите победи на своя прадядо при Улм, Аустерлиц, Ауерщед, Екмюл и главно победата при Ейлау, любимата му. Когато Даву, атакуван отдясно, получил подкрепление от частта на маршал Ней. Когато императорът, подтикван от приближените си, извикал на Мюра: „Ще позволиш ли на тия хора да ни разкъсат?“ Развеселен и наситен, капитанът току прекарваше ръка по корема си, явно отървал се от всички онези топчета електричество.
Адамсберг посети и Лина в кабинета й и хвърли последен поглед на обекта на въжделенията си. Заедно с Веранк сложиха в ред къщата на Лео, като се поколебаха дали да не сипят малко вода в бутилката с калвадос, — за да възстановят нивото й. Светотатство на невеж юноша, отсече Веранк, не се слага вода в такъв калвадос. Комисарят изстърга курешките на гълъба от лявата си обувка, помете разпръснатите зърна, потупа с длан дюшека, за да го изравни. Напълни резервоара с бензин, затвори пътната си чанта и се изкачи на върха на стария град. Седнал на затоплената от слънцето стена, той оглеждаше всяко кътче на ливадите и хълмовете с надеждата да улови движението на някоя от невъзмутимите крави. Налагаше се да чака да дойде време за вечеря в „Синия глиган“, преди да хване пътя, тоест да изчака обаждането на Данглар, за да го помоли да прибере младежите. Майорът трябваше да изпрати Церк в Италия и да остави Мо у един негов приятел, чийто баща щеше да изиграе ролята на доносник. Нямаше да е необходимо да кодира нарежданията си, с Данглар се бяха уговорили още преди заминаването му. Достатъчно бе да даде сигнал. Нито една крава не се решаваше да помръдне и при този провал Адамсберг изпита същото усещане за недовършеност като сутринта. Точно толкова леко и точно толкова ясно.
В основата си усещането приличаше на онова, за което непрекъснато разказваше съседът му, старият Лусио, изгубил като дете едната си ръка по време на Испанската война. Проблемът, обясняваше Лусио, е не толкова в ръката, колкото в това, че в момента на загубата по нея е имало следа от ухапване от паяк, която не бил начесал. Седемдесет години по-късно Лусио не спираше да чеше празното. Недовършеното винаги се връща, за да ви дразни. Какво не бе довършил в Ордебек? Движението на кравите? Окончателното възстановяване на Лео? Излитането на гълъба? Или най-вероятно покоряването на Лина, която дори не бе докоснал? Каквото и да беше, сърбеше го. И понеже не знаеше причината, комисарят се съсредоточи в замръзналите на полето говеда.
С Веранк се разделиха привечер. Адамсберг се приготви за тръгване, без да бърза. Постави кафеза в багажника, изнесе обувката с Елбо и я настани на предната седалка. Сега гълъбът му се струваше достатъчно цивилизован, тоест извратен, за да не захване да подхвърча по време на пътуването. Проливният дъжд бе проникнал в купето, вероятно и в мотора, който малко трудно запали. Доказателство, че колите на Бригадата не бяха в по-добро състояние от таратайката на Блерио, а с мерцедесите на Клермон-Брасьорови нямаше база за сравнение. Хвърли поглед на невъзмутимо срасналия се със седалката Елбо и си спомни за стария Клермон, седял на същото място в спокойно очакване, докато двамата му синове са се готвели да го подпалят.
Два часа и половина по-късно прекосяваше сенчестата градинка на къщата си и чакаше да дойде старият Лусио. Съседът му със сигурност го бе чул да се прибира и неизбежно щеше да се появи с бирата си или да се направи, че пикае под дървото, преди да завърже разговор. Адамсберг успя само да извади чантата си и Елбо, който постави на кухненската маса заедно с обувката му, и Лусио изникна в сянката с две бутилки бира в ръката.
— По-добре си, омбре — постанови Лусио.
— Май да.
— Досадниците идваха два пъти. После изчезнаха. Оправи ли се с работата?