Рома Етерна [bg]

— Signore! Per favore!

Кочияшът ми си проправя път до мен и нетърпеливо ме дърпа за ръкава на дрехата — нечувано нарушение на приличието. В Британия бих разбил носа на всеки кочияш, дръзнал да направи подобно нещо, но тук не е Британия и нравите очевидно са доста различни от нашите. Той ме гледа умолително от долу на горе и проговаря на смешен британски:

— Не говори романски, signore? Трябва веднага махнем оттук. Много хора, багаж, всичко, аз не мога остана на кея, щом намерих пътника. Такъв закон. Capisce, signore? Capisce?

— Si, si, capisco — отвръщам.

Говоря романски, разбира се. Три седмици го учих, готвейки се за това пътуване, и го усвоих с лекота. Все пак беше окълцан и изкривен латински, а всеки в цивилизования свят знае латински.

— Andiamo, si.

Той се усмихва и кима.

— Allora. Andiamo.

Около нас цари пълна неразбория — новопристигналите се опитват да намерят превоз до хотелите си, семейства се мъчат да останат заедно сред блъскащата се тълпа, която заплашва да ги раздели, улични търговци продават евтини джобни часовници и грозни картички, лаят дръгливи псета, дрипави деца с хитри погледи се движат сред блъсканицата и се оглеждат да отмъкнат нечия кесия. Врявата е оглушителна. Ние с моя кочияш обаче сме островче на спокойствието сред целия този шум. Той ми посочва каретата и аз се настанявам. Плюшени седалки, кожена тапицерия, лъскави месингови дръжки — и неизтребимата миризма на чесън. Двата благородни златисти коня чакат търпеливо. Един носач дотичва с багажа ми и чувам как го стоварва върху покрива на каретата. После потегляме плавно, напускаме кея и по крайбрежната улица навлизаме в оживения град, покрай мраморните палати на митническите чиновници и пълчищата държавни служители от всякакъв ранг, край храмовете на Минерва, Нептун, Аполон и Юпитер. Зелените булеварди ни отвеждат до района на скъпите хотели, разположени между морето и хълмовете. Аз ще отседна на Виа Рома — бяха ми казали, че това е най-модната част на града, място, където отиваш, за да видиш и да те видят.

Движим се по улици, които може би са на две хиляди години. Представям си, че някога самият Август Цезар е минавал по тях. Нерон. Клавдий, древният завоевател на собствената ми родина. С отдалечаването от пристанището сградите стават по-високи и тесни, мрачни постройки на по шест и седем етажа, разположени толкова близко, че не им остава въздух за дишане. Затворените кепенци им придават тайнствен и малко плашещ вид. Тук-там между тях се срещат и по-широки и ниски сгради с малки градинки — без съмнение разкошните домове на търговци, могъщи вносители и износители, на които се крепи благоденствието на Неапол. Ако семейството ми живееше тук, сигурно и нашата къща щеше да е като тях.

Ала ние сме британци и нашата красива изящна къща се издига насред свежа зелена морава в прекрасния Корнуол, а аз съм само турист тук, дошъл за пръв път да види Италия, след като краят на Втората война за обединение позволи свободното пътуване между различните части на империята.