Звездните рейнджъри
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Кулев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездните рейнджъри». Краткое содержание книги:
Романът „Звездните рейнджъри“ донася на Хайнлайн популярност, но му спечелва славата на милитарист и реакционер дори в самите Съединени щати. Някои твърдят, че това е най-кървавият роман, експлоатиращ идеята за „силната личност“. Прословутите „рейнджъри“ стават причина фантаст номер едно да остане почти непознат в държавите от бившия социалистически лагер, за разлика от своите събратя по перо Айзък Азимов и Артър Кларк.
Капитанът не отговори.
От лявата ми страна избухна ослепителна експлозия, последвана веднага от друга, съвсем същата, но далеч откъм дясната половина на зараждащата се фронтова линия. Автоматично отбелязах часа и координатите на взрива.
— Капитан Блекстоун, отговорете…
Бях достигнал най-горната точка на моя отскок и се потърсих с поглед неговия сигнален фар, но хоризонтът в далечината бе закрит от ниските хълмове на Квадрат Блек 2.
Превключих отново на другия канал:
— Сержант! Можеш ли да се свържеш с капитана и да му предадеш съобщение вместо мен?
В същия миг сигналът на моя взводен сержант премигна върху дисплея на шлема ми и угасна. Зададох приблизително направление на скафандъра си и веднага щом успях да го активирам, се понесох с максимална скорост. Бях престанал да наблюдавам монитора, за да следя разположението на хората си, моят сержант ръководеше взвода, тъй като бях зает — отначало с прослушването на почвата, а през последните няколко минути бях отделил от ценното си време, за да пообщувам с хилядите Дървеници, които ми се натресоха на главата. В увлечението си бях изоставил всичко, следях само за сигналите на сержанта и капралите, които ми позволяваха да се ориентирам в обстановката.
Огледах набързо временната схема на монитора, после повиках Брамби, Куна и командирите на групи:
— Куна! Къде е взводният сержант?
— Той влезе в една дупка, за да разузнае, сър.
— Предай му, че съм на път към вас.
Превключих честотите, без да изчакам отговор.
— Първи взвод на Черна гвардия до Втори взвод — отговорете!
— Какво има? — изръмжа лейтенант Хорошен.
— Не мога да се свържа с капитана.
— Няма и да успееш. Той е вън от играта.
— Убит ли е?
— Не, но има затруднения с енергийното захранване на скафандъра си, тъй че сега се е изключил напълно.
— Тогава ти си ротен командир в момента…
— Добре де, и какво от това! Помощ ли ти трябва?
— Ъ-ъ… не. Не, сър.
— Тогава замълчи — каза спокойно Хорошен, — докато не забележиш, че наистина си на зор. Тук едва удържаме натиска им.
— О’кей.
Неочаквано почувствах, че и на нас май ни се беше струпало повече, отколкото можехме да понесем. Докато разговарях с Хорошен, аз превключих монитора си на пълна картина и близка дистанция, тъй като почти бях стигнал до взвода си. Видях как сигналите на първо отделение изчезваха един по един, като най-напред се изгуби този на Брамби.
— Куна! Какво става с първо отделение?
— Те последваха взводния сержант вътре. — Гласът на Куна звучеше някак неестествено от напрежението.
Възможно е в някой от учебниците подобна ситуация да е била описвана и проанализирала, но аз не съм попадал на такъв учебник. Нима Брамби е действал без заповед? Или пък е получил от началството заповеди, които бях пропуснал? Тъй или иначе, човекът вече се бе шмугнал в тунела на Дървениците и беше извън видимостта и чуваемостта на техническите уреди. Не беше ли дошло време и аз да зарежа инструкциите и да търтя подире му? Утре щяхме да обсъждаме моралната страна на въпроса. Ако изобщо ни има утре…
— Добре! — въздъхнах аз. — Връщам се при вас веднага.
Последният ми скок ме запрати над тях; видях една Дървеница от дясно и я очистих, додето се приземявах. Със сигурност не беше работник, защото стреляше на поразия, преди да й видя сметката.
— Загубих трима души — Куна се задъхваше. — Не зная какво е станало с Брамби. Те изскочиха от три места едновременно и тогава дадохме жертвите. Но сега ги прочистваме…
Бях скочил отново, когато ударната вълна ме подхвана и ме отхвърли настрани. Дали това не бе една от „тапите“, които нашите сапьори бяха поставили, за да запушат подземния им проход?
— Първо отделение! Пригответе се! Възможна е нова ударна вълна!
Паднах направо върху група от три-четири Дървеници. Те не бяха мъртви, но не бяха годни и да се сражават — едва мърдаха. Скочих и им изпратих една граната на раздяла.
— Бийте ги точно сега, момчета! — извиках аз по общия канал. — Те са зашеметени. И знайте, че следващият взрив…
Втората вълна ме грабна, докато произнасях последната реплика. И все пак тя бе далеч по-слаба от онази, която ни насмете преди малко.
— Куна! Събери отделението си! Заемете се веднага с Дървениците, но бъдете предпазливи!
Отзивът на моето повикване бе вял и бавен. Липсваха твърде много звена от веригата поне според моя монитор, който отчиташе физическите параметри на редниците. Затова пък на Дървениците взривът им бе дошъл на нагорно. Огледах се и набързо докопах половин дузина Дървеници, които пречуках без угризения на съвестта. Последната от тях живна миг преди да я подпаля и се опита да ме връхлети. Защо взривната вълна ги засегна по-силно, отколкото нас? Защото не носят скафандри ли? Или пък някой от техните скрити под земята „диригенти“ бе получил долу мозъчно сътресение?