Вихър
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Серия: Стэн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Василев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихър». Краткое содержание книги:
Беше много малка купчина.
Порей въздъхна. Не се справяше добре. Трябваше да реже по-дълбоко. Хвана два старинни тома. Бяха истински книги — единствените копия на творбите, притежавани от библиотеката.
Едната беше доста омачаканата „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. Другата беше непокътнато копие на „Здравият разум“ от древния мислител Томас Пейн.
Порей мразеше да си играе на интелектуален бог. Измъчваше го, че неговите вкусове са единственият съдник за това, което ще остане, и това, което ще си замине.
Погледна отново към „Здравият разум“, после към „451 градуса по Фаренхайт“. Сви рамене.
Бредбъри отиде на количката, за да бъде спасен.
„Здравият разум“ трябваше да изгори. Простете ми, господин Пейн, помисли си Порей.
Чу се трошене на стъкло и стържене на метал. Милхауз нападна.
Порей зяпна, докато облечените в черни униформи младежи се втурваха в библиотеката. Служителите и доброволците нададоха ужасени викове.
— Смърт на интелигенцията! — изрева някой.
Милхауз се завъртя към Порей и вдигна пистолета си. Порей инстинктивно издигна Томас Пейн като щит.
Милхауз стреля.
Порей падна на земята.
Също толкова мъртъв, колкото и „Здравият разум“.
Опашката пред бакалията се проточваше на половин километър. Стотици след стотици гладни същества се нареждаха на нея, купоните за храна бяха приготвени за мига, в който вратите се отвореха.
Продължиха да чакат и след като сутрешните часове минаха, което значеше седем часа за съществото начело на опашката. Стояха под слънцето, което изгаряше.
— Отварят все по-късно и по-късно всеки ден — оплака се една старица.
— И изборът на храна е все по-малък — измърмори друг.
— Всичко е боклук — добави трети. — Доктор Искра трябва да дойде и да види тази неразбория. Ще обеси собственика на магазина, задето е такъв крадец.
Преди някой да успее да отговори, опашката се премести напред.
— Отварят — извика някой. После опашката изведнъж спря. Чуха се шокирани изсумтявания. Хората от по-назад проточиха вратове, за да видят какво става напред.
Бакалията не отваряше.
Вместо това група строени войници идваха от алеята, с приготвени оръжия.
Офицерски глас избумтя над тълпата:
— Никой да не се движи. Това е проверка на документите. В лявата си ръка ще държите купоните за храна. В дясната документите за самоличност.
Тълпата бързо се зае да изпълни поисканото от офицера.
Но старата жена, която се бе оплакала от дългото чакане, имаше други виждания. Тя се отдели от тълпата и закуцука към офицера.
— Трябва да се засрамите, млади човече — каза тя. — Всички сме гладни. И сме чакали часове наред, за да купим храна за семействата си.
Офицерът я застреля на място. Подритна все още гърчещия се труп.
— Заповядай, бабке. Сега вече не е нужно да чакаш.
Командирът на смяната в квартала на богазите тръгна да обхожда барикадите, като проверяваше за дупки в защитната стена и дали пазачите са на постовете си. Барикадата се оказа толкова здрава, колкото и при последната й инспекция, пазачите бяха нащрек сякаш им беше първо дежурство.
Тя погледна към спящия квартал. Всички прозорци бяха тъмни. Това е добре, помисли си. После чу тихи звуци зад себе си. Извъртя се. Звукът беше изчезнал. Само въображение, реши тя. Аз съм глупаво същество.
Малък кораб изскочи над барикадата, картечниците му затракаха.
Изстрелите я прерязаха надве, преди да успее да извика за предупреждение.
Още два кораба се появиха и откриха огън върху квартала. След няколко минути жилищата горяха и богазите се изсипваха на улицата. Някои бяха ранени. Някои носеха ранени. Всички бяха парализирани от страх.
Джохианските войски разбиха барикадата. Следваше ги дълга редица от гравилихтери.
Час по-късно камионите с оцелелите богази потеглиха в нощта.
На следващия ден булдозери изринаха мъртвите заедно с димящите отломки. Докато нощта падне, кварталът се беше превърнал в гола земя.
Следващата вечер видеоизлъчванията на Джохи обявиха нови жилища за „квалифицирани граждани“. Бяха разграбени до сутринта.
Писмо от майор Шейс Марл, до Директор-началник Сикт, командир на Седми боен фронт:
… и като си давам сметка, че изпращането на такова писмо нарушава военната система на подчинение, сметнах, че няма никой друг с авторитет и призвание освен вас, който да разреши този проблем, както ще видите.
Пиша ви не само като на мой върховен командир, но също и защото си спомням, че преди години, преди онзи злодей да ни управлява (проклето да е името му), и да ви принуди да подадете оставка, вие говорихте пред моя най-първи клас в академията „Кюшев“, и аз никога не забравих думите ви. Казахте, че офицерът има дълг отвъд написаното в заповедите, дълг към честта и расата си. Това писмо е последният ми шанс да изпълня този дълг.