Преследване на времето ((Изкуството на свободата))

въпреки че тъкмо те имат и най-продължителен ефект? За да приемем подобна максима трябва да се съобразим и с това, че подобни „бързотечни“ в ставането си неща вероятно продължително са били подготвяни, от което пък следва, че те продължително и ще действат. В този смисъл „бързо“ и „бавно“ са съвсем условни, в тях трябва да различаваме за какво точно се употребяват — дали за самата промяна на „външната форма“ на събитието или пък за етапа на неговото назряване в недрата, което не е така „видимо“ и „скоростно“, но за сметка на това е многократно по-значимо (независимо че не може да привлече вниманието ни като първото поради липсата на външна „ефектност“). Това обаче не ни освобождава от потребността да си даваме сметка колко време отделяме на едно или друго. Защото ако някой постига успех „за две седмици“ — в които успехът вече е „изпъкнал“ като такъв, станал е видим — то зад един такъв успех стоят години подготовка, лишения, безброй „временни провали“ или „неудачи“, т.е.е стои цялата личност и дори живота на този човек, който е станал много преди това достоен за своя успех. Защото шансът може да ни се „усмихне“ за миг, но шанс изобщо нямаше да има ако „зад него“ не стоеше точно тази личност с години усилия, които са направили възможен и дори действителен не само един, а много шансове. Това обаче не значи, че миналото определя бъдещето на човека, че то е негов господар: за да настъпи едно или друго бъдеще се искат особени способности за „предугаждането“ и улавянето му, които не са просто пренасяне на миналото върху бъдещето, а са независими в голяма степен от него. Когато се появи някакъв шанс, а ние сме също толкова инертни и неинициативни колкото сме били и в миналото си (когато много подобни шансове са били изпуснати или пропиляни!), то сигурно е, че и новият шанс ще бъде проигран без промяна в нас самите, т.е. без откъсване от миналото, което ни е правило „на времето“ (някога) неуспяващи, препускащи шансовете си, страдащи за това и пр. Затова мобилността на човека в най-широк смисъл (включително и като независимост от собственото минало) е предпоставката да станем различни — постигащи успех, инициативни, предприемчиви и т.н. — а не да си останем „същите“, което би ни обрекло на безсилие, на все по-сериозно затъване в миналото; по този начин се лишаваме и от възможността за „забягване“ в бъдещето си, където може да се очаква много повече от това, което „е било“. В този смисъл като че ли трябва да се признае безусловната истина на латинската максима, за която казват, че била кредо на император Август: