Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Слязохме от джипа. Студът това и чакаше — проникна направо в костите ни и ние бързо трябваше да влезем в първата барака, в която имаше признаци на живот. Озовахме се в голямо помещение, в което мъждукаше мръсна жълта светлина и в чийто далечен край бумтеше голяма като варел печка. Отидохме до нея — тя наистина бе направена от варел. Виждаха се няколко стари и счупени дървени легла, в едното от които спеше човек. Той бе така завит, че лицето му не се виждаше, а само някаква стара ушанка се показваше над сплъстените одеала.
Юра го разбута най-безцеремонно и му нареди на става веднага. Съществото инстинктивно скочи на крака, запремига и реши, че сънува, защото понечи отново да си легне. Тогава Юра кимна към охраната и двете момчета сграбчиха човекоподобното и го изправиха на крака. Чак сега то осъзна, че отново е в суровата реалност.
„Има ли при тук възрастна жена?“, попита строго Юра.
Лицето, което се оказа мъж, кимна утвърдително с глава и проговори: „Да, да, Галина Георгиевна.“ Гледката в устата му бе ужасна. „Само тя остана.“ После посочи в ъгъла зад печката и ние чак сега видяхме, че там има врата.
Юра нареди да го пуснат и се запъти напред. Тръгнах след него със свито сърце. Видяното дотук не обещаваше приятна гледка, напротив. Имах чувството, че съм се върнал в един от мрачните си сънища. Сега оставаше зад вратата да се покаже и Ка!
Без да чука моят приятел бавно разтвори вратата. Чу се скърцане и когато застанах до него, баща ми, аз видях нещо съвсем различно от атмосферата в голямото и грозно затворническо помещение. Това бе една малка стая с легло, готварска печка, масичка с два-три стола и кухненски бюфет. Усещаше се човешка топлина и уют. На една от стените висеше избеляло килимче съвсем в стилистиката на руското обзавеждане.
Влязохме, огледахме се, но човек не видяхме. Върху витрините на бюфета съзрях няколко снимки и инстинктивно се насочих към тях. Да, баща ми, това бяха снимки на моята Василиса. Две от тях бяха от времето, когато е била малка, а на третата бе такава, каквато я видях за пръв път на кораба „Св. Ана“. Едва не извиках от радост.
„Открихме я!“, обърнах се към Юра, който бе застанал до мене и наблюдаваше снимките. „Благодаря ти!“
„И ти за това…“, не му позволих да довърши. „Да, заради това момиче бихме път чак дотук. Ти не си я видял наживо!“
„Е, какво пък, да се разтърсим наоколо.“
Излезе навън и аз го чух да нарежда на своите хора да започнат издирване. Взех снимката и седнах на единия от столовете. Разглеждах я известно време, изпълнен с радост и надежда, а после започнах да наблюдавам обстановката в стаята. Личеше си, че тук обитава жена. Макар и оскъдно, обзавеждането бе поддържано и най-вече чисто. На пода имаше дори и две черджета, а самите дъски бяха идеално измити с вода. Бяха се протрили от топлите валенки на времето и сега лежаха гладки в краката ми.
„Вие ли сте Галина?“, чух гласа на Юра откъм голямото помещение. Станах на крака и отправих поглед към отворената врата.
Ако някой някога ми беше казал какво ме очаква да видя тук, в тази стаичка на сто и петдсет километра от Красноярск, насред студения и снежен Сибир, аз не само че нямаше да му повярвам, но и щях да го ударя. Да, баща ми, така щях да постъпя! Защото само след секунди срещу мене застана не друг, а твоята Гергина Василева Божинова, убийцата от Олм, която дори и сега можах да позная, въпреки възрастта и шала, с който се бе загърнала.
Гледах като гръмнат, потресен и невярващ, че това е истина. Как бе възможно? Нали бяха осъдили и убили тази жена. Не, тук имаше някакво нечестно съвпадение, което аз не можех да си обясня, или просто приликата е изумителна — като случая с припознаването ми във Франкфурт. Напрегнах се да запазя самообладание и изчаках да видя какво ще ми отговори жената пред мене. Която и да беше, тя щеше да ми разкаже за себе си.