Белю Пушилката
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белю Пушилката». Краткое содержание книги:
Въпреки всичко яребиците не бяха отлетели. Той сви на четири завивката, с която се беше покрил, и я набута между дясната си ръка и тялото си, Опрял приклада на кожената завивка, той гръмна пак и една птица падна. Пушилката лакомо се вкопчи в нея… и откри, че изстрелът е отнесъл по-голямата част от месото. Едрокалибреният куршум не бе оставил почти нищо освен куп надробени пера. Но яребиците пак не бяха отлетели и той реши или да се цели в главите, или въобще да не стреля. Мереше се само в главите. Отново и отново пълнеше магазина. Кога не улучваше, кога улучваше и глупавите яребици, които не искаха да отлетят, се сипеха като дъжд отгоре му — живот, унищожен, за да даде живот на него. Бяха девет парчета; най-после той откъсна главата на деветата и без да се повдигне, започна да се смее и плаче, а защо — не можеше да разбере.
Първата изяде сурова. След това си почина и заспа, а в това време животът на яребицата преля в неговия. Събуди се в мрака гладен, но с достатъчно сили, за да накладе огън. И до ранни зори печеше и ядеше, и стриваше на прах хрускавите кокалчета със зъбите си, които отдавна не бяха дъвкали. Заспа, събуди се в мрака на друга нощ и спа отново до изгрева на следващия ден. Той забеляза с изненада, че огънят пращеше, стъкнат с нови дърва, а отстрани, на жарта, вреше опушен кафеник. До огъня, на една ръка разстояние, седеше Малчо, пушеше свита от амбалажна хартия цигара и напрегнато го наблюдаваше. Устните на Пушилката се размърдаха, но нещо сякаш стегна гърлото му, а в гърдите се надигнаха заплашващи да бликнат сълзи. Той посегна към цигарата и дълбоко смукна няколко пъти.
— Отдавна не съм пушил — най-после пророни той с тих, спокоен глас. — Много отдавна.
— Нито пък си ял, ако съдя по това как изглеждаш — грубовато добави Малчо.
Пушилката кимна и посочи с ръка кръстатите наоколо пера от яребици.
— Поне доскоро — отвърна той. — Знаеш ли, бих пил чаша кафе. Аз съм му забравил вкуса. И тиганици, и парче бекон.
— Ами боб? — подкачи го Малчо.
— Той сигурно има божествен вкус. Доста съм поогладнял пак.
Докато единият готвеше, а другият ядеше, те си разказаха накратко какво им се беше случило, откакто се бяха разделили.
— Ледът на Клондайк се трошеше и, щем не щем, трябваше да дочакаме свободна вода — завърши разказа си Малчо. — Две големи лодки, шестима другари, ти ги знаеш всичките, чудесни момчета, и всякакво там снаряжение. Напредвахме здравата, ту се бутахме с пръти, ту теглехме на въже, ту влачехме. Но праговете ще ги задържат най-малко една седмица. Оставих ги там да правят пътека за лодките горе по скалите. А пък аз си имах ей такова едно предчувствие да не се бавя. Та напълних си една торба с храна и потеглих. Знаех си, че ще те намеря да се влачиш съвсем капнал. Пушилката кимна и мълком му стисна ръката. — Е, да тръгваме — каза той.
— Да тръгваме ли? Ще има да вземаш! — избухна Малчо. — Ще си останем тука да си починеш и да се поохраниш един-два дни.
Пушилката поклати глава.
— Само да можеш да се видиш? — възрази Малчо. А това, което виждаше той, не беше хубаво. Лицето на Пушилката, където кожата е била открита, беше черно и мораво, цялото в струпеи от многобройни измръзвания. Бузите бяха така изпосталели, че въпреки брадата и мустаците горните зъби се издаваха под съсухрената плът. На челото и около дълбоко хлътналите очи кожата бе опъната като тъпан, а сплъстената брада, която трябваше да бъде златиста, бе опърлена и мръсна от пушека на огньовете.
— По-добре стягай торбите — каза Пушилката. — Аз тръгвам. — Ами че ти си слаб като пеленаче! Не можеш да вървиш. За къде си се разбързал?
— Малчо, аз отивам за най-хубавото нещо на Клондайк и не мога да чакам. Тока е всичко. Започвай да стягаш багажа. То е най-великото нещо на света. По-хубаво от златни езера и планини от злато, по-хубаво от приключения, от мечо месо и лов на мечки. Малчо седеше с опулени очи.