Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
— Ей сега — ухили се Карамон и набързо го премени. — Елф във военни доспехи. Тоя свят отива към провал!
— Много смешно — отвърна язвително Танис. — Кога трябваше да се срещнем с оня капитан, когото спомена Уилям?
— Каза, че сме щели да го намерим на кораба по зазоряване.
— Казвам се Маквеста Кар-тон — заяви хладно и много делово жената. — И, нека позная, вие не сте офицери от драконовата войска. Освен ако напоследък не са започнали да наемат елфи.
— Толкова ли си личи? — изчерви се Танис и свали бавно шлема си.
Жената сви рамене.
— Е, не чак толкова. Брадата е много добра, а шлемът скрива ушите ти, но трябва да си сложиш маска, защото няма как да скриеш тези прекрасни бадемови очи. Имаш късмет, че драконяните много-много не си падат по красиви очи. — Тя се облегна на стола, вдигна крака на масата и го изгледа студено.
Карамон се изхили и Танис се изчерви още повече.
Намираха се на борда на „Перешон“, в капитанската каюта, и разговаряха със самия капитан. Маквеста Кар-тон принадлежеше към тъмнокожата раса, която населяваше северен Ергот. Те от векове се препитаваха с корабоплаване и дори се носеха слухове, че разбирали езика на морските птици и делфините.
Маквеста напомняше на Танис за Терос Айрънфелд. Кожата и бе бляскаво черна, косата — много къдрава и пристегната със златна лента през челото, а кафявите й очи ги пронизваха със стоманен поглед.
— Дошли сме да говорим по работа, капитан Макв — Танис се запъна на името. Наричайте ме Мак за по-лесно. Добре е, че ми носите писмо от прасоликия Уилям, в противен случай изобщо нямаше да разговарям с вас. Той пише, че сте свестни и най-вече — парички, затова ще ви изслушам. Та къде искате да отидете?
Двамата се спогледаха. Точно в това беше проблемът — не желаеха да разкриват на когото и да било двете посоки, за които спореха. Палантас бе столица на Соламния, а Санкрист — известен рицарски анклав.
— О, за бога… — процеди Мак, като видя нерешителността им, и в очите й блесна опасен пламък. Тя свали крака от масата и се втренчи в тях. — Или ми имате доверие, или не!
— Не сме много сигурни — смотолеви Танис. Мак вдигна вежди.
— Добре де, да речем, че искаме да отидем на север, покрай нос Нордмаар. Ако дотогава не сме си омръзнали, ще продължим, ако не, ще ти платим пътя дотам, а ти ще ни оставиш на някое по-безопасно пристанище.
— Каламан. — Тя отново се облегна и явно се развесели. — Много безопасно пристанище. Доколкото изобщо останаха такива.
Половината пари сега, другата — в Каламан. Ако искате да продължите, ще говорим допълнително.
Плюс твърда доставка до Каламан — настоя Танис.
— Казва ли ти някой? — Мак сви рамене. — Сезонът не е много подходящ за пътуване по море. — Тя се изправи грациозно и се протегна като котка. Карамон, който също побърза да стане, я изгледа с възхищение.
— Е, договорихме се. Елате сега да ви покажа кораба.
Тя ги поведе по палубата и Танис забеляза, че хладният, делови тон, с който досега говореше, определено се промени и оживи. Той бе усещал същата топлота в гласа на Тика, когато говореше за Карамон. Явно „Перешон“ бе единствената любов на Мак.
На кораба нямаше никого. Целият екипаж беше слязъл на брега заедно с помощник-капитана. Видяха само някакъв мъж, който кърпеше платна на палубата. Когато минаха покрай него, той вдигна очи и впери ужасен поглед в драконянските униформи. — Ночеста, Берем — успокои го тя и посочи Танис и Карамон — Ночеста. Клиенти. Пари.
Мъжът кимна и подхвана отново работата си.
— Кой е този? — попита Танис, когато се върнаха в капитанската каюта да обсъдят пътуването.
— Кой? А, Берем? Кормчията. Не го познавам много. Дойде преди няколко месеца да търси работа. Отначало чистеше палубата, но после убиха кормчията ми. Стана малка битка, но както и да е. Та този тип се оказа дяволски добър на руля, дори по-добър от предишния, но е малко странен. Ням е. Освен топа никога не слиза на брега, ако не е много наложително. Добре че си написа името в корабния дневник, иначе и това нямаше да знам. Защо се интересуваш от него? — попита тя Танис, който го наблюдаваше внимателно.
Берем беше висок, добре сложен мъж. На пръв поглед изглеждаше на средна възраст по човешките стандарти — посивяла коса, гладко избръснато и загоряло лице от продължителния престой в открито море, — но очите му бяха млади, ясни и живи, а ръцете, които кърпеха платното — силнп като на младеж.
Може да има елфска жилка, помисли си Танис, но по нищо друго не личи.
— Виждал съм го някъде — измърмори той. — Карамон, на теб не ти ли се струва познат?
— О, я стига! През последните месеци срещнахме стотици хора. Може да е бил на някое представление.