Френската вълчица
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Френската вълчица». Краткое содержание книги:
Изабел въздъхна, безкрайно уморена. Защо сам той не даде тази заповед? Защо той не вземе това решение, след като се разпорежда пълновластно в кралството?
— Мили Мортимър — каза тя спокойно, — отговорих ви вече, че няма да получите подобна заповед от мен.
Роджър Мортимър затвори прозореца. Страхуваше се да не избухне.
— о защо в края на краищата понесохте толкова изпитания и се изложихте на такива опасности, щом сега ставате враг на собствената си безопасност?
Тя поклати глава и отговори:
— Не мога. Предпочитам да се изложа на всички опасности, вместо да прибегна до този изход. Моля ти се, Роджър, да не замърсяваме ръцете си с неговата кръв.
Мортимър се изсмя нервно.
— Откъде се взе у теб това внезапно уважение към кръвта на враговете ти? Кръвта на граф ъв Аръндел, кръвта на двамата Диспенсър, кръвта на Болдок, всичката тази кръв течеше по площадите на градовете, без да извърнеш очи. Дори в някои нощи ми се стори, че кръвта доста ти се нрави. Ами той, милият сир, нима ръцете му не са по-червени, отколкото изобщо могат да бъдат нашите? Нима той не би пролял охотно и моята, и твоята кръв, ако му бяхме дали възможност? Човек не трябва да бъде крал, Изабел, ако се страхува от кръвта, не трябва да бъде и кралица. Трябва да се оттегли в някой манастир, под воала на монахиня, и да няма нито любов, нито власт!
Те се измериха за миг с поглед един друг. Зениците с цвят на кремък блестяха много силно под гъстите вежди на светлината на свещите. Белият белег придаваше нещо жестоко на устната. Изабел първа сведе очи.
— Припомни си, Мортимър, че някога той те помилва — каза тя. — Сега навярно си мисли, че ако не бе отстъпил на молбите на бароните и епископите, както и на моите молби, и те бе обезглавил, както заповяда да сторят с Томъс Ланкастърски…
— Спомням си, спомням си и точно затова не бих искал някой ден да изпитвам съжаление като него. Много странно и упорито ми се вижда състраданието, което проявяваш към него.
Той помълча малко.
— Да не би все още да го обичаш? Не виждам друга причина.
Тя повдигна рамене.
— За това ли настояваш — възкликна тя. — за да ти доставя още едно доказателство? Значи тази бясна ревност никога няма да угасне в теб? Не ти ли показах достатъчно пред цялото френско и цялото английско кралство, дори пред сина си, че в сърцето ми няма друга любов освен към теб? Какво още трябва да направя?
— Само това, което ти искам и нищо друго. Но виждам, че не желаеш да се решиш. Виждам, че кръстът, който направи върху сърцето си пред мен и който трябваше да ни свърже във всичко и да ни даде само една воля, е бил за теб само преструвка. Виждам, че съдбата ме накара да се обвържа с клетва с едно слабо същество!
Да, ревнивец, това бе той! Всесилен регент, назначаващ сановници, управляващ младия крал, живеещ като съпруг с кралицата и то пред очите на всички барони, и все пак най-обикновен ревнивец!
„Но дали наистина няма никакво основание да ревнува?“ — внезапно си помисли Изабел. Опасността от всяка ревност е, че принуджава своя обект да се запита дали упреците, които му се отправят, не са основателни. Така излизат наяве някои чувства, на които той не е обръщал внимание… Колко беше странно!… Изабел бе сигурна, че ненавижда Едуард, колкото една жена може да ненавижда, тя мислеше за него само с презрение, отвращение и озлобление. И все пак… И все пак споменът за разменените брачни халки, за коронацията, за майчинствата, спомените, които бе запазила не за него, а за самата себе си, просто споменът, че си въобразяваше, че го обича, всичко това я задържаше сега. Струваше й се невъзможно да заповяда да убият бащата на децата, които бе родила… „А ме наричат Френската вълчица!“ Светецът не е никога толкова свят, нито жестокият така неумолимо жесток, колкото си въобразяват другите.
Освен това, макар свален от трона, Едуард бе крал. Лишен от власт и имущества, хвърлен в затвора, той си оставаше кралска особа. И Изабел бе кралица, възпитана да бъде кралица. През цялото си детство тя бе имала примера на истинското кралско величие, въплътено в човек, който чрез кръвта и помазването имаше съзнанието, че превишава всички други хора и караше да го смятат такъв. Да се посегне на живота на един поданик, дори най-високопоставения феодал в кралството, беше само престъпление. Но отнемането на живота на един крал бе светотатство и отричане на жреческия, божествения характер на кралската власт.
— Но ти, Мортимър, не можеш да разбереш това, защото не си крал, не си роден от крал.
Тя много късно осъзна, че изказа гласно мисълта си. Баронът от граничните владения, потомъкът на съратника на Вилхелм Завоевател, върховният съдия на Уелс понесе тежко този удар. Той направи две крачки назад и се поклони.