Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Следобед един от големите бомбарди на врага успя да отнесе една от кулите на главната стена точно срещу подвижния бастион, а част от стената се срина, погребвайки под себе си много гърци и латинци.
И докато висшите офицери спореха какво може да се направи срещу тази нова беда, Джустиниани избухна в гневна реч срещу Нотарас, настоявайки да му бъдат предоставени двата големи топа, които още стоят на стените откъм пристанището и от време на време безрезултатно стрелят срещу турските галери от другата страна на Златния рог.
— Трябват ми топове и барут, за да защитя града — заяви той. — Прекалено много ценен барут се хаби по пристанищните стени.
Нотарас отвърна хладно:
— Топовете са мои и аз плащам от джоба си за барута. Вече съм потопил една галера и много други са повредени. Ако желаеш, мога да пестя барута, но топовете са нужни на стените, за да държат неприятелските кораби на разстояние. Сам знаеш, че стената откъм вътрешното пристанище е най-слабата точка на отбраната.
Джустиниани изкрещя:
— Тогава за какво, по дяволите, са венецианските кораби, ако не могат да контролират турската флота поне вътре в пристанището? Това твойто не са причини, а претекст — вятър! Целиш да отслабиш защитата в най-уязвимата й точка, която е тук. Знам те аз теб — сърцето ти е по-черно от султанската брада!
Императорът се втурна да ги помирява.
— В името Христово, скъпи братя, не се карайте напразно, че правите нещата още по-лоши, отколкото са. И двамата желаете само доброто на града. Великият стратег Лукас Нотарас спаси града от гибел, когато турците искаха да проникнат с тунели под стените, и ако смята, че топовете са необходими за защитата на пристанището, ще трябва да се доверим на неговата преценка. Затуй братски се прегърнете, защото всички се бием за една и съща кауза.
— С дявола бих се прегърнал — грубо изломоти Джустиниани, — ако ми дадеше топове и барут. Нотарас обаче не ми дава нищо.
Лукас Нотарас от своя страна нямаше никакво намерение да се прегръща с Джустиниани и се оттегли обиден, оставяйки василевса и протостратора сами да продължават дискусията. Но аз, като виждах колко е близо краят, превъзмогнах гордостта си, затичах се подир Нотарас, спрях го и казах:
— Искаше да разговаряш с мен насаме. Да не би да си забравил?
За мое учудване той учтиво се усмихна и, полагайки ръка на рамото ми, отвърна:
— Ти накърни честта на моя род и накара дъщеря ми да се разбунтува срещу баща си, Йоханес Ангелос. Но ние живеем в зли времена и аз нямам сили за разправии. Моята дъщеря ми е скъпа и нейните молитви са смекчили сърцето ми. Дали ще мога да простя латинското ти поведение, зависи най-вече от теб самия.
Невярвайки на ушите си, попитах:
— Ще ми позволиш ли да видя отново дъщеря ти Ана — моята съпруга?
Лицето му помръкна.
— Не я наричай вече своя съпруга. Но можеш да я видиш и да разговаряш с нея. Да, наистина ще е по-добре, ако тя сама изложи условията ми пред теб. Тя е дъщеря на баща си и аз разчитам на нейния здрав разум, макар че заради теб сърцето й я беше заслепило.
— Бог да те благослови, Лукас Нотарас! — извиках искрено аз. — Погрешно прецених теб и твоите намерения. Въпреки всичко ти все пак си истински грък.
Той насила се усмихна и каза:
— Да, наистина. Аз съм истински грък и се надявам, че ти също си.
— Кога и къде ще мога да я видя? — попитах аз, задъхвайки се само при мисълта за нашата среща.
— Можеш да вземеш моя кон и да препуснеш до къщата ми още сега, ако желаеш — рече любезно той и силно се изсмя. — Струва ми се, че дъщеря ми те очаква вече няколко дена, но помислих, че малко закъснение ще ви се отрази добре и на двамата и малко ще ви отрезви.
Толкова много доброжелателство трябваше да ме накара да се усъмня, но забравяйки за топовете и за турците, за Влахернския палат и за собствените си задължения, аз се метнах на катранено-черния жребец и препуснах в пълен галоп през града, чак до Мармара. Яздех и виках от радост. Месец май цъфтеше наоколо ми, небето беше синьо и златно, въпреки че стените и пристанището бяха обвити в черен пушек.
Стигайки до къщата, така изискана с простотата на своите линии, аз нямах търпение дори да привържа жребеца към желязната гривна в стената. Като любовник на първа среща изтичах до портата, за да ударя клепалото. Чак тогава се сетих за външния си вид. Опитах се набързо да изтупам прахта от дрехите и лицето си, плюх на дланите си и лъснах с ръкав ризницата си.