Пожелай ми слънчогледи

Сега разбирам защо е изглеждал толкова отчаян, след като съм му разказала за страхотния си съпруг Ерик. Сега вече разбирам доста неща.

— Звънях ти в службата — обяснява той. — Там казаха, че си вкъщи.

— Да. Станаха разни неща в службата.

Цялата съм напрегната. Не мога да срещна очите му. Нямам представа защо е дошъл. Отстъпвам крачка, забождам поглед в пода, стискам ръце и притаявам дъх.

— Трябва да ти кажа нещо, Лекси. — Джон си поема дълбоко дъх и всеки мускул по тялото му се стяга. — Трябва да ти се извиня. Не биваше да те притискам и преследвам. Просто не беше честно.

Шокирана съм. Съвсем не очаквах подобно нещо.

— Много мислих — продължава бързо той. — Разбирам, че ти е било безкрайно трудно, а аз никак не ти помогнах. Права си… Наистина си права. — Той замълчава. — Аз не съм ти любовник. Аз съм просто човек, с когото си се запознала преди броени дни.

Той изтъква фактите с равнодушен глас и аз усещам как и гърлото ми се надига буца.

— Джон, не съм искала…

— Знам. — Той вдига ръка и гласът му става по-нежен. — Всичко е наред. Знам какво си имала предвид. За теб беше най-трудно. — Пристъпва към мен и ме поглежда в очите. — Освен това исках да ти кажа, че… не се самонаказвай, Лекси. Ти даваш най-доброто от себе си. То трябва да е достатъчно.

— Да. — Гласът ми е станал дрезгав. — Опитвам се.

Господи, ще се разплача. Джон разбира и се отдръпва, сякаш за да ми направи място.

— Как мина в службата със сделката?

— Добре — кимам аз.

— Браво. Радвам се за теб.

Кима като някоя кукла и се кани да се обърне и да си тръгне. А все още не знае.

— Напускам Ерик — изричам истината. — Тъкмо си тръгвах. Събрала съм си багажа, таксито ще дойде…

Не исках да видя реакцията на Джон, но просто не устоях. По лицето му грейва надежда. След това угасва.

— Радвам се — отвръща той. — Сигурно ти трябва време, за да премислиш всичко. Предстои ти нов живот.

— О, Джон… — гласът ми звучи дрезгаво, да не говорим, че нямам представа какво искам да кажа.

— Недей. — Той клати глава и успява да се усмихне. — Ние изпуснахме нашето време.

Не е честно.

Не е.

През прозореца зад Джон виждам черно такси да влиза на паркинга. Джон проследява погледа ми и аз забелязвам как пребледнява. Когато се обръща към мен, е отново усмихнат.

— Ще ти помогна да свалиш багажа.

След като багажът ми е качен в таксито и съм дала на шофьора адреса на Фи, заставам срещу Джон и нямам представа как ще си вземем сбогом.

— И така…

— И така… — Той докосва ръката ми. — Погледни се само.

— Ами ти… — преглъщам аз. — Погледни се и ти.

С разтреперани колене влизам в таксито и се протягам към вратата. Не успявам да я затворя веднага, блъсвам я по-силно и се чува ужасен трясък.

— Джон? — вдигам поглед към мястото, където е застанал. — Двамата с теб… добре ли ни беше?

— Много. — Гласът му е толкова тих, че едва долавям отговора. Когато кима, забелязвам и любовта, и тъгата. — Наистина много.