Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
От кабинета на Ерик долитат гласове. Значи се е върнал от Манчестър, докато съм била при юриста. Надниквам през отворената врата и виждам, че всички ръководни кадри от службата му са се скупчили около масичката за кафе, а в средата се вижда празен кафеник. Клайв е тук, шефката на отдел „Кадри“, Пени и един тип, който се казва Стивън, за когото така и не успях да разбера с какво точно се занимава.
— Здрасти! — усмихвам се на Ерик. — Добре ли мина пътуването?
— Чудесно — той кима и ме поглежда учуден. — Ти не си ли на работа?
— Ще ти обясня… по-късно. — Оглеждам събралите се и тъй като се чувствам великолепно след успешното утро, предлагам: — Да ви донеса ли още кафе?
— Джана ще донесе, мила — поглежда ме неодобрително Ерик.
— Няма проблем. Аз съм свободна.
Отивам в кухнята и си пея, докато наливам гореща вода, пращам есемеси на Фи, Каролин и Дебс, за да им кажа, че всичко е минало добре. Довечера ще се видим и ще обсъдим всичко Каролин ми пусна имейл днес сутринта, за да ми каже колко е възторжена, да ми разкаже за новите си идеи и за възможни нови сделки. А Дебс драпа със зъби и нокти да стане пиар.
Ще сме страхотен екип. Знам го със сигурност.
Връщам се в кабинета на Ерик с пълен кафеник и започвам да наливам дискретно, докато слушам разговора им. Пени държи списък с хората, а срещу всеки е написала някакви цифри.
— Според мен Сали Хедж не заслужава нито повишение, нито премия — обяснява тя, докато наливам. — Твърде посредствена е. Благодаря, Лекси.
— Сали ми харесва — намесвам се аз. — Знам, че напоследък майка й беше тежко болна.
— Така ли? — Пени прави физиономия, с която очевидно иска да покаже, че й е все едно.
— Лекси се сприятелява с всички секретарки и обикновени служители, когато дойде в офиса — смее се Ерик. — Много я бива в тези нещица.
— Не са никакви „нещица“! — сопвам се, ядосана от пренебрежителното му отношение. — Просто съм си приказвала с нея. Тя е много интересен човек. Знаете ли, че за малко не е попаднала в националния отбор по гимнастика? Може да прави предно кълбо на греда.
Всички се ме зяпнали в пълно недоумение.
— Както и да е. — Пени отново се навежда над листа. — Разбрахме се. Този път няма повишение, нито премия, след Коледа ще мислим пак. Следващият е Деймиън Грийнслейд…
Знам, че това не ми влиза в работата, но не мога да премълча. Представям си как Сали очаква премиите. А когато разбере, ще остане толкова разочарована.
— Извинете! — Трясвам кафеника на поставката му и Пени се сепва изненадана. — Може ли да кажа нещо? Работата е там, че… премията може да не е кой знае какво за възможностите на фирмата. В интерес на истината тя е капка в морето, но за Сали Хедж сумата е от огромно значение. Някой от вас помни ли времето, когато сте били млади и бедни и сте се опитвали да се изкачите на върха? — Оглеждам мениджърите на Ерик, облечени в скъпи дрехи, накичени със скъпи аксесоари. — Защото аз помня онова време.
— Лекси, всички знаем, че си нежна душа — извива очи Стивън.
— Какво се опитваш да ни кажеш, че трябва да сме бедни ли?
— Изобщо не казвам, че трябва да сте бедни! — Опитвам се да сдържам раздразнението си. — Опитвам се да ви накарам да си припомните какво е да си на дъното. Всички сте много далече от това. — Разпервам ръце. — Но аз знам какво е. Имам чувството, че се е случило преди шест седмици. Аз бях бедно момиче. Нямах пари, с нетърпение чаках премиите и се питах дали някога нещо ще се промени, докато стоях под проливния дъжд… — Неочаквано усещам, че съм се отнесла. — Както и да е. Мога само да ви кажа, че колкото и да й дадете като премия, тя ще бъде щастлива и доволна.
Всички мълчат. Поглеждам Ерик и забелязвам, че той ме наблюдава с изкуствена усмивка.
— Така — Пени извива вежди. — Ще се върнем отново на Сали Хедж. — Тя отбелязва нещо на листа.
— Благодаря. Не исках да ви прекъсвам. Продължавайте. — Грабвам кафеника и се опитвам да изляза безшумно от стаята, но се спъвам в куфарче, което някой е зарязал на пода.
Може да дадат премия на Сали Хедж, а може и да не й дадат. Аз поне казах онова, което мислех. Посягам към вестника и тъкмо го разгръщам, за да прегледам наемите, когато Ерик излиза от кабинета.
— Здрасти — обаждам се аз. — Да не би да си почивате?
— Лекси. Искам да ти кажа няколко думи. — Той ме повежда към спалнята и затваря вратата, а противната усмивка е все още лепната на лицето му. — Моля те, повече не си позволявай да се намесваш в моята работа.
Господи, той май е вбесен.