Стингър
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-459-164-8
- Переводчик: Мая Керезова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Стингър». Краткое содержание книги:
— Проклета да си! — извика Брет и започна да се приближава към нея.
Тя се запрепъва, но успя да се задържи да не падне. После се оттласна далеч от човешкото същество чрез сложното движение на мускули и кости, наречено бягане. Всяка крачка й причиняваше болка, но Дофин не спираше да бяга, въпреки страданието, което изпитваха и тя, и тялото на приемницата й.
— Почакай! — извика Дженингс, но Дофин изчезна в мъглата от дим и прах.
Брет направи няколко крачки след нея, но беше направо съсипан и краката му изневериха.
— Проклета да си! — пак извика той след нея. Постоя със стиснати юмруци, после се обърна към останките от църквата и започна да вика Дорис с ридаещ глас.
Дон Рингуълд и Джо Пиърс помогнаха на Дженингс да се изправи. Той усещаше краката си като безполезни чукани от плът и кости. Сякаш онова, което го бе сграбчило, бе изпило кръвта и бе разрушило нервите им. Налагаше се да отпусне тежестта си върху двамата мъже, за да не се строполи отново.
— С църквата е свършено — каза Дон. — Къде да идем сега?
Дженингс поклати глава. Каквото и да беше онова, дето се появи изпод църквата, едва ли щеше да се затрудни да направи същото, в която и да е къща в Пъкъл, както и на улицата. Той усети гъделичкане в стъпалата, очевидно нервите му се съживяваха. Забеляза светлини сред мъглата и се досети откъде идваха.
— Ей там! — каза и махна към блока с апартаменти в дъното на улица „Травис“. С армираните прозорци на първия етаж и основите, положени върху здрав скалист пласт, това място щеше да се окаже костелив орех за Стингър. Поне се надяваше да е така.
От къщите наоколо се стичаха разтревожени от шума и писъците хора и тръгваха след двамата, които подкрепяха Дженингс. Останалите богомолци също се запътиха към единственото здание, което все още излъчваше електрическа светлина.
След няколко минути кметът Брет избърса носа си в ръкава, обърна гръб на развалините и последва тълпата.
31. Там долу
— Фенерче — каза полковникът и Ванс му го подаде.
Роудс се наведе, коленичил върху напукания под на мазето насочи светлината в дупката. Тя беше дълбока около три метра и червената почва блестеше, сякаш по нея бе минал огромен охлюв.
— Той седеше в люлеещия се стол там горе — повтори за трети път Ванс и махна към дупката над главите им. — Искам да кажа ТО. Каквото и да беше… щото сто процента не беше Додж — шепнеше Ванс. Отвътре му кипеше, а кожата на тила му бе настръхнала. На светлината на фенерчето видяха, че нищо не се криеше в мазето на Крийч, като изключим малкото зелено гущерче зад пералната машина. — ТО знаеше АНГЛИЙСКИ. Говореше като тексасец. Откъде, по дяволите, би могло да научи как говорим?
Роудс огледа стените на дупката и видя една прекъсната тръба, намазана с нещо подобно на желе. Горчиво-сладка химическа миризма — подобно праскови, загнили на ярко лятно слънце — лъхна от дупката и подразни ноздрите му.
— Имам две теории, ако държиш да ги чуеш — каза той.
— Давай.
— Едната е, че съществото е контролирало земните сателити и е научило езика ни. Но това не обяснява тексаския му акцент. Според втората то по някакъв начин е проникнало в говорния център на човека.
— А?
— Може да се е добрало до мозъчния център на говора — обясни му Роудс. — Там, където е складиран речниковият запас на индивида. По този начин ще възприеме и акцента.
— Божичко! Искаш да кажеш… че сигурно е влязло в мозъка на Додж? Кат червей или нещо такова?
Ръката на Ванс стисна ловджийската пушка до него. Двамата с Роудс бяха минали през канцеларията да вземат фенерче и шерифът си беше сложил и кобура със заредения трийсет и осем милиметров „Снъбноуз“. На циментовия под, отдясно на Роудс и така, че да му е подръка, лежеше една от винтовките от оръжейния шкаф на шерифа.
— Може би. Не знам как точно би протекъл процесът, но вероятно разчита центъра на говора, както компютърът разчита програма. — Той наклони лъча на фенерчето под друг ъгъл, но отново видя само проблясваща червена пръст и тъмнина. — Каквото и да е това същество, очевидно е високоинтелигентно и работи бързо. И още нещо, в което съм почти сигурен — не е от същия вид като Дофин.
— Откъде разбра? — попита Ванс и подскочи. Онова проклето зелено гущерче отново припкаше наоколо.