Смарагдовозелено

Когато Рафаел се върна с листове и цветни моливи, Лесли веднага се зае да рисува квадратчета и стрелки.

— Най-вече историята със съюзника на графа измежду пазителите не ми дава мира — тя задъвка за момент молива, — въпреки че се основава само на предположения, но все едно. На практика би могъл да е всеки, нали? Министърът на здравеопазването, странният доктор, любезният господин Джордж, господин Уитман, Фолк… и онзи червенокосият загубеняк, как се казваше той?

— Марли. Но не мисля, че той е подходящият тип за това.

— Но той е потомък на Ракоци. А и винаги са онези, от които най-малко го очакваш, нали ти е известно?!

— Вярно е — съгласи се Рафаел. — Обикновено безобидните се оказват злодеите. От пелтеците и мухльовците човек трябва да се пази.

— Въпросният съюзник на графа, да го наречем господин Хикс, може да е убиецът на дядото на Гуендолин. — Лесли усилено драскаше върху листа. — И вероятно ще е този, който трябва да убие Гуени, след като графът си получи еликсира. — Тя ми отправи изпълнен с обич поглед. — Откакто знам, че си безсмъртна, съм съвсем мъничко по-спокойна.

— Безсмъртна, но не и неуязвима — разнесе се гласът на Гидиън.

Всички подскочихме и стреснато се втренчихме в него. Бе влязъл незабелязано в жилището и сега се подпираше със скръстени ръце на рамката на вратата. Все още носеше дрехите си от XVIII век и както всеки път щом го видех, сърцето ми болезнено подскочи.

— Как е Шарлот? — запитах го, като се надявах, че въпросът ми прозвуча толкова неутрално, колкото ми се искаше.

Гидиън вдигна уморено рамене.

— Мисля, че утре сутринта ще й се наложи да глътне няколко аспирина. — Той се приближи. — Какво правите?

— Планове. — Лесли бе прехапала език, докато прокарваше молива по листа. — Не трябва да забравяме и магията на Гарвана — допълни повече на самата себе си.

— Гид, ти какво мислиш, кой може да е тайният съюзник на графа в редиците на пазителите? — Рафаел нервно гризеше ноктите си. — Аз подозирам чичо Фолк. Даже когато бях още малък, той ми се струваше тотално зловещ.

— Глупости! — Гидиън се приближи към мен и ме целуна по косата, след което се отпусна в износения кожен фотьойл срещу нас, подпря лакти на бедрата си и отметна кичур коса от челото си. — Непрестанно мисля за думите на Люси, че на безсмъртието на графа е сложен край с раждането на Гуен.

Лесли се откъсна от диаграмите си и кимна.

— Ала внимавай, когато изгрее дванайсетата звезда, тръгва по своя път тленната съдба — цитира тя и аз за кой ли път отново се ядосах, че тези тъпи стихчета бяха в състояние да предизвикат тръпки, които да полазят по гърба ми. — Младостта се стопява, Дъбът е обречен на гибел тогава, вече не е вечен.