— Ето още една причина да не се припарва до алкохола — въздъхна Лесли. — Можем да го въртим и сучем както си искаме, но накрая се превръщаш в истински глупак, защото си се държал ужасно, след като си се напил. Във всеки случай, в понеделник в училище не искам да съм на мястото на Шарлот.
— Нито пък на мястото на Синтия — допълних.
Докато си тръгвахме от къщата, видяхме рожденичката да се натиска във вградения гардероб с едно момче, с две години по-малък от нас. (При тези обстоятелства се отказах да кажа й довиждане, още повече че не се и бяхме поздравили.)
— А още по-малко на мястото на бедния тип, който повърна върху смешните жабешки обувки на господин Дейл — каза Рафаел.
Завихме по Челси Манър Стрийт.
— Обаче Шарлот направо разби класацията. — Лесли се спря пред една витрина за дамаски, но не за да разгледа изложената стока, а за да се полюбува на собственото си отражение. — Не ми е приятно да го кажа, но наистина ми стана жал за нея.
— И на мен — прошепнах тихо.
Все пак отлично знаех какво е чувството да си влюбен в Гидиън. И за съжаление, също така знаех какво е да се изложиш пред всички.
— С малко късмет, утре ще е забравила всичко. — Рафаел отключи вратата на една къща от червени тухли. Домът на Дейл на Флъд Стрийт бе само на няколко преки от апартамента на Гидиън, затова се подразбираше от само себе си, че за партито се преоблякохме тук.
Но преди малко бях толкова разстроена от срещата ми с Люси и Пол в 1912 година, че едва сега успях да се огледам наоколо по-обстойно.
Всъщност винаги съм била убедена, че Гидиън живее в някой от онези ултрахипарски просторни апартаменти — сто квадрата зееща празнина и една камара хром и стъкло, и широкоекранен телевизор с големината на футболно игрище. Но се бях объркала.
Тесен коридор минаваше от входа покрай малки стълби и водеше към една слънчева дневна, едната стена, на която се заемаше от огромен телевизор. Високи до тавана полици обграждаха другите стени, и върху тях безразборно бяха нахвърляни книги, дивидита и няколко папки. Пред прозореца бе поставен голям сив диван с една камара възглавници.
Ала сърцето на дневната представляваше един роял, чието достойнство обаче беше накърнено от една дъска за гладене, подпряна съвсем неделикатно на него. В картината не се вписваше и тривърхата шапка, която съвсем небрежно висеше на един от ръбовете на рояла и която мадам Росини сигурно вече търсеше, кършейки ръце. Е, може би това бе представата на Гидиън за красив дом.
— Какво ще пиете? — попита Рафаел, съвсем като перфектния домакин.
— Какво имате? — на свой ред попита Лесли и погледна недоверчиво към кухнята, където в мивката на камари бяха струпани чинии и прибори, покрити с нещо, което вероятно навремето е било доматен сос. А може и да ставаше въпрос за медицински експеримент, свързан със следването на Гидиън.
Рафаел отвори хладилника.
— Хм… да видим. Имаме мляко, но срокът на годност е изтекъл миналата сряда. Портокалов сок… О! Той не трябва ли да е течен? Дрънка много странно в кутията. Но това тук изглежда много обещаващо, трябва да е нещо като лимонада, смесена с…
— Моля, за мен просто вода — поиска Лесли и тъкмо се канеше да се пльосне върху огромния сив диван, но в последната секунда си припомни, че роклята на Грейс Кели не беше подходяща за подобно недодялано държане и седна съвсем прилично на самия ръб. С тежка въздишка се пльоснах до нея. — Бедната Гуени! — Тя нежно потупа бузата ми. — Ама че ден! Сигурно си напълно съсипана, нали? Ще те утеши ли, ако ти кажа, че не ти личи?
