Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Ники като че помръдна. Ала може би това бе илюзия на нарастващата светлина, осветила профила му, меките лъчи, които от сцената разсейваха мрака в залата. Дълбоките гънки на кадифето оживяха навсякъде; богато украсените малки огледала отпред на галерията и на ложите, сами се превърнаха в светлини.
Прекрасно бе това местенце, нашето местенце. Портата към света за нас, когато бяхме смъртни. И накрая — портата към ада.
Щом приключих, се изправих на пода и огледах позлатените парапети, новият полилей, висящ от тавана, и нагоре към арката с маските на комедията и трагедията, като две лица върху една и съща шия.
Празна, тази сграда изглеждаше толкова по-малка. Никой театър в Париж не изглеждаше по-голям от нея, когато бе препълнена.
Навън се чуваше приглушеният гръм на движението по булеварда, тънички човешки гласове сегиз-тогиз като искрици се издигаха над бръмченето. Сигурно точно тогава премина тежка карета, защото всичко в театъра потрепери: пламъците на свещите срещу отражателите, грамадните сценична завеси, събрани отляво и отдясно, платното отзад, изящно изрисувано с градина и облаци над нея.
Подминах Ники, който дори не ме погледна, слязох по малкото стълбище зад него и дойдох при него с цигулката.
Габриел отново се отдръпна зад кулисите, изражението на малкото й лице бе хладно, ала търпеливо. Тя се подпря на гредата до нея с лекотата на странен дългокос мъж.
Спуснах цигулката над рамото на Ники и я положих в скута му. Усетих, че той се размърда, сякаш бе вдъхнал дълбоко. Тилът му се притисна в мен. И бавно той вдигна лявата си ръка, за да хване грифа на цигулката, а с дясната хвана лъка.
Коленичих и го хванах за раменете. Целунах го по бузата. Нечовешка сцена. Без човешка топлина. Скулптура на моя Никола.
— Свири — прошепнах. — Посвири тук само на нас.
Той бавно се обърна с лице към мен и за първи път след мига на Мрачната магия ме погледна в очите. Издаде някакъв едва доловим звук. Беше толкова напрегнат, сякаш вече не можеше да говори. Органите на речта се бяха стегнали. Ала после той прокара език по устната си и толкова тихо, че едва го чух, прошепна:
— Дяволският инструмент.
— Да — отвърнах. — Ако трябва да вярваш в това, то вярвай. Но свири.
Пръстите му запърхаха над струните. Той почука с пръст по кухото дърво. И после, разтреперан, започна да подръпва струните, за да ги настрои и започна да върти ключовете много бавно, сякаш откриваше процеса, идеално съсредоточен, за първи път.
Притисна инструмента до ухото си. И ми се стори, че отново не помръдна цяла вечност, а после бавно се изправи на крака. Излязох от оркестровата яма и се изкачих сред скамейките, и се втренчих в черния му силует, очертан от сиянието на осветената сцена.
Той се обърна с лице към празния театър, както толкова много пъти в мига на интермецото, и вдигна цигулката към брадата си. И с движение, толкова бързо, че сякаш пред очите ми блесна светкавица, докосна с лъка струните.
Първите пълнозвучни акорди запулсираха в тишината, разтегляха се и звученето им придобиваше дълбина, задираха дъното на самия звук. После нотите се издигнаха, богати, мрачни и пронизителни, като че изпомпани от крехката цигулка чрез алхимия, и внезапно бушуващ поток от мелодия наводни залата.
Той сякаш премина през тялото ми, проникна през костите ми.
Не различавах движенията на пръстите му, ударите на лъка — виждах само как се полюшва тялото му, измъчената му стойка, той се оставяше музиката да го огъва, да го навежда напред, да го отмята назад.
Тя звучеше все по-високо, пронизително, по-бързо, ала тонът на всяка нота бе самото съвършенство. Това бе свирене без усилия, виртуозност, за каквато смъртните не биха могли да мечтаят. И цигулката не просто пееше, а говореше. Цигулката подхвана разказ.
Музиката бе ридание, фуга на ужаса и се впримчваше в хипнотични танцови ритми, люлееше още по-бясно Ники насам-натам. Огряна от светлините на рампата, косата му бе рошава и лъщяща. Кървавата пот бе бликнала от него. Долавях мириса на кръвта.
Ала и аз се прегъвах — отдръпвах се от него, свлякох се на една пейка, сякаш за да се скрия от всичко, както веднъж преди в този театър ужасени смъртни бяха треперили пред мен.
И разбрах, разбрах едновременно и в пълнота, че цигулката разказваше всичко, случило се с Ники. Мракът избухна, мракът се стопи и красотата му бе подобна на сиянието на тлеещи въглени — сиянието им бе точно толкова силно, колкото да покаже колко безкраен всъщност е мракът.