Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
— Едното е кладата под Гробището на невинните, на която едва не го изгориха. А другото е малък театър — светлини на рампата, сцена.
— Театърът на Рено — казах.
Двамата с нея заедно бяхме архангели. Не ни отне и петнайсет минути да стигнем на шумния булевард и да тръгнем през дрезгавата тълпа покрай изоставената фасада на театъра на Рено и да завием към задния вход.
Всички дъски бяха откъртени, ключалките — счупени. Но не чувах ни звук от Елени и останалите, когато тихомълком се промъкнахме в коридора, обикалящ около задния край на сцената. Тук нямаше никой.
Може би Арман в края на краищата бе събрал децата си у дома, и това беше мое дело, защото аз не пожелах да ги приема.
Нищо, освен джунглата от декори, огромните платна, изрисувани с нощ, ден, хълмове и долини, и отворените гримьорни, тези претъпкани килерчета, където тук-там на светлината, която се процеждаше през оставената отворена от нас врата, проблясваше огледало.
После ръката на Габриел стисна ръкава ми. Тя посочи право към кулисите. И по лицето й познах, че не бяха другите. Там бе Ники.
Минах отстрани на сцената. Кадифените завеси бяха дръпнати и от двете страни и виждах тъмната му фигура в оркестровата яма. Седеше на старото си място с ръце, сключени в скута. Бе обърнат с лице към мен, ала не ме забелязваше. Гледаше в празното.
И отново ме споходи споменът за странните думи на Габриел в нощта, след като я преобразих — че не може да се отърве от чувството, че е умряла и не може да окаже никакво влияние върху света на смъртните.
Той изглеждаше точно толкова безжизнен и прозрачен. Той бе неподвижното и безизразно привидение, в което почти се препъваш сред полумрака на обитаваната от призраци къща, сляло се с прашните мебели — уплахата, по-ужасна от всяка друга.
Погледнах да видя дали цигулката е там — на пода, или подпряна на стола му, и когато видях, че я няма, си помислих: „Е, все още има шанс.“
— Стой тук и гледай — казах на Габриел. Но сърцето ми тупкаше в гърлото, когато вдигнах очи и огледах тъмния театър, когато вдишах старите аромати. Защо трябваше да ни доведеш тук, Ники? На това обитавано от призраци място? Но пък и кой съм аз, че да питам? И аз се бях върнал, нали?
Запалих първата свещ, която намерих в старата гримьорна на примадоната. Отворени гърненца с грим бяха пръснати навсякъде, а по окачалките висяха много зарязани костюми. Всички стаи, през които минах, бяха пълни със захвърлени дрехи, забравени гребени и четки, повехнали цветя, които все още стояха във вазите, разсипана по пода пудра.
Отново си помислих за Елени и другите и разбрах, че тук витае съвсем слабият мирис на Гробището на невинните. И видях съвсем ясни отпечатъци от боси крака в разсипаната пудра. Да, те бяха влизали тук. И също бяха палили свещи, нали? Защото мирисът на восък бе твърде пресен.
Какъвто и да бе случаят, те не бяха влизали в старата ми гримьорна — стаята, която с Ники споделяхме преди всяко представление. Тя все още бе заключена. И когато разбих вратата и я отворих, изпаднах в тежък потрес. Стаята беше точно такава, каквато я бях оставил.
Беше чиста и подредена, дори и огледалото бе лъснато, и пълна с моите вещи, точно както беше в последната ми вечер тук. Старото ми палто, дрипата, която бях носил на село, висеше на закачалката, чифт сбръчкани ботуши и моите бурканчета с грим, идеално подредени, и моята перука, която носех само в театъра, бе нахлупена върху дървената си глава. Малко снопче писма от Габриел, стари броеве на английски и френски вестници, в които бяха споменали пиесата, и недопита бутилка вино с изсъхнала коркова тапа.
И там, в тъмното под мраморната тоалетка, частично закрита от навито на вързоп черно палто, лежеше лъскав калъф за цигулка. Не беше онзи, който бяхме донесли чак от дома с нас. Не. В него трябваше да е безценният дар, който му бях купил — цигулката „Страдивариус“.
Наведох се и отворих капака. Да, това бе най-прекрасният инструмент, изящен и с мрачна лъскавина, и лежеше там, сред всички тези маловажни вещи.
Зачудих се дали Елени и другите биха го взели, ако бяха влезли в тази стая? Дали щяха да знаят на какво е способен той?
Оставих за малко свещта, извадих го внимателно, затегнах конските косми на лъка, както бях виждал Ники хиляди пъти да прави. А после отново изнесох инструмента и свещта на сцената, наведох се и започнах да паля свещите в дългата редица светлини на рампата.
Габриел ме гледаше безстрастно. После ми се притече на помощ. Палеше свещ след свещ, а после запали и стенния светилник зад кулисите.