Московска афера [bg]

Жандармеристът, ветеран от полицейския участък в Сен Тропе, знаеше, че е безсмислено да се обръща към руснаците на френски. Той информира шофьора на развален английски, че е превишил позволената скорост. Отговорът на шофьора — че през лятото всички в Южна Франция се движат по-бързо от разрешеното — не се поправи на жандармериста, който моментално поиска да види шофьорската му книжка, както и паспортите на всички пътници в двете превозни средства.

— Не ги носим.

— Защо?

— Защото бяхме на плаж.

— Като гости на Франция, сте длъжни да носите паспортите в себе си през цялото време.

— Защо не дойдете с нас до къщата? Ще ви покажем паспортите си и ще приключим с тези глупости.

Жандармеристът погледна към задната седалка.

— Това вашите деца ли са, мосю?

— Не, това са децата на Иван Харков.

Жандармеристът направи физиономия, от която стана ясно, че това име не му говори нищо.

— А вие кой сте?

— Аз работя за господин Харков. За него работят и колегите ми във втората кола.

— На каква длъжност?

— Охранители сме.

— Това означава ли, че сте въоръжени?

Руснакът кимна утвърдително.

— Може ли да видя разрешителните ви за носене на оръжие?

— Не са у нас. Те са при паспортите ни, във вилата на господин Харков.

— И къде се намира тази вила?

Когато чу отговора, жандармеристът се върна при колата си и каза нещо по радиостанцията. Един микробус „Рено“ вече бе пристигнал на мястото, а скоро към него се присъединиха и повечето полицейски коли в Сен Тропе. Руският шофьор, който наблюдаваше ставащото в огледалото за обратно виждане, усети, че положението се влошава. Той извади мобилен телефон от джоба си и се опита да се свърже с шефа на охраната, но без успех. След още три опита мъжът се отказа и погледна намръщено през прозореца. Жандармеристът се приближи с разкопчан кобур и ръка на дръжката на пистолета си.