Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)
- Автор: Брукс Макс
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-020-6
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)». Краткое содержание книги:
Базирана върху подробни интервюта с оцелели в битките срещу живите мъртъвци, „Z-та световна война“ възкресява най-добрите традиции на американската журналистика, утвърждавайки се не само като развлекателна проза, но и като зловеща алегория.
„Z-та световна война“ се превърна още с излизането си в абсолютен феномен, а неизбежната екранизация с Брад Пит допълнително засили поп културния статус на този ярък и зашеметяващ бестселър.
Обаче той така и не последва. Мечката затаи диханието си, а след това нададе пронизително, почти по детски звучащо скимтене.
— Какво ти има? — обърнах се към тристакилограмовия хищник. — Хайде, довърши онова, за което си дошъл!
Мечката продължаваше да скимти като наплашено кученце, след което се втурна настрани с бързината на преследван от ловци звяр. Точно тогава долових стенанието. Обърнах се и напрегнах слуха си. Съдейки по нивото, на което се намираше устата на мъртвеца, определено беше по-висок от мен. Чух как единият му крак се тътри по влажната земя, а въздухът излиза с мляскащ звук от дълбоката рана, зейнала в гърдите му.
Чух как изчадието се протяга към мен, без да спира да стене, сграбчвайки пустия въздух. Успях да се изкопча от тромавите му движения и вдигнах своя икупасуй. Съсредоточих се върху онова място, откъдето се разнасяше стенанието. Замахнах и нанесох удара с неподозирана бързина. Съществото падна възнак, а аз нададох победоносен вик: „Банзай“!
Трудно е да опиша чувствата, които ме обзеха в този момент. В сърцето ми гореше пламъкът на яростта, а силата и храбростта бяха заличили срама, тъй както слънцето прогонва нощната тъма от небето. Изведнъж разбрах, че боговете са изпълнени с благоволение към мен. Мечокът бе изпратен не за да ме убие, а за да ме предупреди. Тогава още не разбирах каква е действителната причина за това, но знаех, че трябва да доживея до деня, когато тайната на божия промисъл ще се разкрие пред мен. Следващите няколко седмици се занимавах само с едно — с оцеляване. В съзнанието си бях разделил планинската верига Хидака на неколкостотин „читай“114. Във всеки „читай“ имаше безопасна зона — дърво или висока плоска скала; място, където спокойно можех да поспя без опасност от нападение. Отдъхвах си винаги денем, а нощем си набавях храна и ходех на лов. Не знаех доколко немъртвите твари са като хората и дали разчитат най-вече на зрението си, за да се ориентират, ала нямах намерение да им давам и най-незначително преимущество.115
След като изгубих зрението си, се бях научил да бъда винаги нащрек, докато се придвижвам. А зрящите често приемат ходенето като даденост, като нещо дяволски лесно и безопасно… и в същото време често се препъват в неща, които прекрасно виждат! И знаете ли защо? Защото същината на ходенето се корени не в очите, а в главата — в ленивия мисловен процес, атавизирал заради дългогодишната зависимост от зрителния нерв. За хората като мен всичко стои по съвсем различен начин. Още от юношеството си аз бях привикнал да внимавам за всички потенциални опасности и да пристъпвам предпазливо, буквално „следейки крачката си“, както обичате да казвате вие. Сега към другите заплахи просто се беше прибавила още една и нищо повече. Всеки път, когато потеглях на път, изминавах наведнъж не повече от неколкостотин крачки, след което спирах, ослушвах се и подушвах вятъра. Понякога дори прилепях ухо до земята, за да доловя още по-ясно дали някой или нещо се приближава към мен. Този метод никога не ме подведе. Нито веднъж не успяха да ме изненадат, нито пък — да ме хванат неподготвен…
Ами ориентацията на по-големи разстояния? Все пак сте нямали възможността да видите евентуален нападател от няколко километра…
Благодарение на нощния ми начин на придвижване зрението не играеше голяма роля и при евентуалната атака над мен, понеже всяка твар, намираща се на по-голямо разстояние, нямаше как да ме забележи. Нямаше нужда да се безпокоя, докато мъртъвците не навлезеха в моя… вие навярно бихте го нарекли „сензорен периметър“, обхващащ максималните граници на чувствителност на моя нос, уши, очи, пръсти на ръцете и краката… В най-хубавите дни, при добри атмосферни условия и благосклонно отношение от страна на Хаяджи116, радиусът на тази зона се разширяваше до половин километър. В най-лошите се съкращаваше до трийсет или петдесет крачки. Това обаче се случваше доста рядко — само когато действително разгневявах ками, макар че не можех да си представя как. Без да го знаят, зомбитата също ми помагаха; всеки път ме предупреждаваха отрано за нападенията си.
114
„Читай“ (яп.) — зона. — Б.а.
115
И досега е неизвестно доколко живите мъртъвци всъщност разчитат на зрението си. — Б.а.
116
Хаяджи — бог на вятъра. — Б.а.