Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)
- Автор: Брукс Макс
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-152-020-6
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Z-та световна война (Разкази на очевидци за Войната със зомбитата)». Краткое содержание книги:
Базирана върху подробни интервюта с оцелели в битките срещу живите мъртъвци, „Z-та световна война“ възкресява най-добрите традиции на американската журналистика, утвърждавайки се не само като развлекателна проза, но и като зловеща алегория.
„Z-та световна война“ се превърна още с излизането си в абсолютен феномен, а неизбежната екранизация с Брад Пит допълнително засили поп културния статус на този ярък и зашеметяващ бестселър.
(Посочвам към меча, който стои до него, и лицето на Тацуми се озарява от широка усмивка.)
(Сенсей Томонага Иджиро разбира кой съм аз броени секунди преди влизането ми в стаята. Определено ходя, мириша и дори дишам като американец. Основателят на японското „Татенокай“ — или „Обществото за защита“ — ме приветства с поклон и ръкостискане, след което ме кани да седна пред него, сякаш съм негов послушник. Кондо Тацуми, вторият по ранг в Обществото след сенсея, ни приготвя чай, а после се разполага до възрастния си господар. Томонага започва интервюто с извинение за неудобството, което може да ми причини външният му вид. Безжизнените очи на сенсея са слепи още от юношеските му години.)
Аз съм „хибакуша“ Изгубих зрението си точно в единайсет часа и две минути на девети август хиляда деветстотин четирийсет и пета година по вашия календар. Стоях на връх Компира и следях за възможна въздушна заплаха заедно с още няколко момчета от нашия клас. Денят се случи облачен, ето защо по-скоро чух, отколкото видях бомбардировача B-29, който прелетя на доста малка височина за обичайна бомбардировка. Един-единствен „Б-сан“, по всяка вероятност на разузнавателна мисия… дори не си заслужаваше да докладваме за появата му. Едва не се засмях, когато съучениците ми се хвърлиха към укритието на близките окопи. За разлика от тях, аз останах на мястото си и не отделях очи от долината Ураками; надявах се да имам шанса да разгледам по-подробно американския самолет. Вместо него обаче зърнах ослепително ярък проблясък, последван от тъмнина. Вечна тъмнина. В Япония „хибакуша“ (или „оцелелите след бомбардировката“) заемат специално място в социалната стълбица. Към нас се отнасяха със съчувствие и печал — Възприемаха ни като жертви и герои, символи на трагичното минало, и почти нямаше партия, която да не ни използва в предизборната си кампания. В човешки план обаче не бяхме нищо повече от изгнаници. Нито едно семейство не би позволило на детето си да се ожени за нас. „Хибакуша“ бяхме нечиста кръв в неопетнения генетичен „онсен“112 на Япония. Аз дълбоко преживявах този позор, защото не само бях „хибакуша“, но и слепотата засилваше още повече непосилното бреме върху плещите ми.
Чувах как зад прозорците на санаториума съотечествениците ми се борят за възстановяването на нашата страна. А как им помагах аз? Никак!
Толкова пъти се бях опитвал да си намеря някаква работа! Нямах абсолютно никакви претенции — не ме вълнуваше колко дребна и незначителна длъжност ще ми дадат, просто исках да се трудя, за да съм полезен на родината си. Обаче никой не искаше да ме назначи. Ала тъй като бях „хибакуша“, отказите, които ми отправяха, бяха от вежливи по-вежливи и от любезни по-любезни. Брат ми ме умоляваше да се преместя при него; уверяваше ме, че двамата със съпругата му спокойно могат да се грижат за мен и даже да ми намерят някаква „полезна“ работа покрай къщата. Това обаче ми звучеше още по-ужасно и от санаториума. Брат ми току-що се беше върнал от армията и сега повече от всичко с жена му искаха още едно дете. Да им се натреса в подобен момент ми изглеждаше немислимо. Естествено, мисълта за самоубийство също ми мина през ума. Даже направих няколко опита. Ала нещо всеки път ме спираше и удържаше ръката, протягаща се към шишенцето с хапчета или стъклените осколки, с които възнамерявах да прережа вените си. Считах тези мигновения за прояви на слабост; нима можеха да бъдат нещо друго? „Хибакуша“, паразит, а на всичкото отгоре и позорен страхливец. В онези дни чувството на срам, обзело съществото ми, не знаеше предел. Както самият император беше казал във всенародната си реч по повод капитулацията, аз наистина бях „изтърпял нетърпимото“.
Напуснах санаториума, без да кажа и дума на брат си. Не знаех накъде се отправям — някъде по-далеч от живота, по-далеч от спомените, по-далеч от себе си… Скитах се, молех за милостиня… не ми беше останала чест, която да изгубя… докато не се установих в Сапоро, на остров Хокайдо. Тази студена северна пустош винаги е била най-слабо населената японска префектура, а след загубата на Сахалин и Курилските острови стана, както казвате на запад, „последната граница“.
В Сапоро се запознах с един айн градинар, Ота Хидеки. Айну са най-древното коренно население на Япония и стоят по-ниско дори и от корейците в социалната ни стълбица.
112
Горещ естествен извор, който често се използва като обществена къпалня. — Б.а.