Артас: Възходът на Крал-лич
- Автор: Голдън Кристи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катина Цонева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Артас: Възходът на Крал-лич». Краткое содержание книги:
Но невинаги е било така. Много преди душата му да се слее с тази на оркския шаман Нер’зул, Крал-лич е бил Артас Менетил, принц на Лордерон и достоен паладин на Сребърната ръка.
Когато заразата на немъртвите заплашва всички, които обича, Артас е принуден да тръгне на обречен поход в търсене на рунически меч, който ще му осигури нужната сила, за да спаси родната си земя. Но целта на пътешествието му ще изиска тежка цена от новия си господар и това ще отприщи едно ужасяващо проклятие. Пътят на Артас ще го поведе към арктическата пустош до Замръзналия трон, където той накрая ще срещне най-тъмната съдба…
Артас пристъпи напред и вдигна Фростморн. Това беше моментът, до който водеше всичко и, без да осъзнава, Артас изрева и стовари острието върху леда с всичката си сила.
Мощен тътен изпълни пещерата при удара на Фростморн. Огромният къс се пръсна и във всички посоки се разлетяха парчета лед. Артас вдигна ръце, за да се предпази, но парчетата хвърчаха встрани от него. От прикованото тяло изпопадаха остатъци от лед, Крал-лич изрева и вдигна бронирани ръце към небето. Пещерата прокънтя от звуци на разцепващ се лед и зловещи викове на самото същество, а Артас се сви и покри ушите си. Сякаш целият свят се разкъсваше. Изведнъж бронираната фигура, която беше Крал-лич, се раздроби пред втрещения поглед на Артас.
Вътре нямаше нищо… никой. Само броня — заледена, черна и потракваща на парчета по земята. Шлемът, в който липсваше главата на притежателя му, се търкулна в краката на Артас. Той се загледа в него и усети как го полазват ледени тръпки.
През цялото време… е преследвал призрак. Дали Крал-лич изобщо е бил тук? Ако не… кой беше откъснал Фростморн от леда? Кой искаше да бъде освободен? Дали не беше той самият, Артас Менетил, който е бил затворен в Замръзналия трон през цялото това време? Дали призракът, който беше гонил, е бил… той самият?
Все въпроси, на които сигурно никога нямаше да може да отговори. Но едно нещо му беше ясно. Бронята беше за него, както и Фростморн. Бронираните му пръсти се свиха около покрития с остриета шлем. Артас го вдигна бавно и почтително, затвори очи и го сложи върху беловласата си глава.
Изведнъж се съживи и тялото му се стегна, усещайки как същността на Крал-лич попива в него. Прониза сърцето му, спря дъха му, премина в кръвта му — ледена и мощна, тя го заля като приливна вълна. Очите му бяха затворени, но той виждаше… видя толкова много… всичко, което този оркски шаман Нер’зул беше видял и извършил. За миг Артас се уплаши, че може да бъде изцяло обладан от него, че в крайна сметка Крал-лич го е подмамил да дойде на това място, за да се всели в младо ново тяло. Събра всичките си сили и се приготви за борба — борба за собственото си тяло.
Но нямаше борба. Само свързване, сливане. Всичко около него — цялата пещера започна да се руши. Артас почти не забелязваше. Очите му се движеха бързо под затворените клепачи. Устните му мърдаха. Той проговори. Те проговориха.
— Сега… сме едно.
Епилог
Крал-лич
Синьо-белият свят се замъгли в съня на Артас. Студените и чисти цветове се замениха с топлите нюанси на дърво, огън и светлина от факли. Беше удържал на думите си и беше запомнил живота си и всичко, което беше извършил. И отново беше поел по пътя, който го доведе до мястото му на Замръзналия трон и състоянието на дълбок сън.
Но сънят явно още не беше свършил. Той отново седеше начело на дългата и красиво гравирана маса, която заемаше по-голямата част от илюзорната главна зала.
И двамата, които толкова се вълнуваха от съня му, бяха там и го наблюдаваха.
От лявата му страна седеше оркът — остарял, но все още могъщ. Той потърси погледа на Артас и бавно се усмихна, разтягайки белия череп, изрисуван на лицето му. А от дясната му страна — момчето. Измършавялото болнаво момче, което изглеждаше още по-зле, отколкото Артас го помнеше — когато влезе в съня на спомените му.
Момчето облиза напуканите си бледи устни и си пое дъх, за да каже нещо, но гласът на орка пръв пропука тишината.
— Има още толкова много — обеща той.
В съзнанието на Артас нахлуха образи, преплетоха се и се натрупаха един върху друг като разбъркани проблясъци от миналото и бъдещето. Армия от хора на коне, носещи знамето на Стормуинд… Те се борят заедно, а не срещу нахлуваща Орда на същества, яздеща озъбени вълци. Те са съюзници, които заедно атакуват Немъртвите пълчища.
Изведнъж сцената се смени. Сега хората и орките се атакуват взаимно… а немъртвите — някои издават заповеди и се бият с очевидно собствена воля… Немъртвите се бият рамо до рамо с орките, някакви странни минотаври и тролове.
Куел’Талас е… непокътнат? Не, не… белегът, който той и армията му оставиха, още е там, но… градът е възстановен…
Образите все по-бързо започнаха да се изливат в съзнанието му — объркани, хаотични и замайващи. Вече не може да различи миналото и бъдещето.
Още един образ — драконови скелети разрушават град, който Артас никога не беше виждал преди… горещо и сухо място, пълно с орки. И… да, да, сега самият Стормуинд е атакуван от немъртвите дракони… нерубиани… не, не, не нерубианите на Ануб’арак, а други — техни роднини, да. Тези са пустинна раса. На тях служат огромни същества с големи кучешки глави, изваяни от обсидиан, които крачеха върху блестящи жълти посеви.