Последната граница
- Автор: Маклин Алистер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милчо Германов
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Последната граница». Краткое содержание книги:
Бавно и неизбежно полудяваше. Най-страшното беше, че съзнаваше това. След последната инжекция, която бяха му били насила, той не можеше да направи нищо, с което да спре неумолимото настъпване на лудостта…
— Свине, вероломни убийци! — прошушна Графа. Лицето му беше почти безизразно. — Знаех, че не трябва да му се вярва, и досега го знаех, но чак сега разбрах до каква степен не може човек да му има доверие и изобщо не бива да му се вярва. — Той прекъсна, защото голямото оръдие отново изгърмя, и продължи когато грохотът му заглъхна. — Това съм го виждал стотици пъти, прилагаха го германците във Варшава. Ако искаш да завземеш къща и да я разрушиш, без да блокираш улиците, трябва да събориш основите и тогава тя се самосрутва. Германско откритие, което дава и допълнителни резултати. Всички скрити в къщата остават смазани под развалините.
— Значи това се опитват да направят тези кръвопийци… Те навярно мислят, че ние сме вътре — обади се доктор Дженингс с разтреперан глас. Върху лицето му беше изписан ужас.
— Това, което правят в момента, не е за развлечение — каза Графа грубо. — Разбира се те са убедени, че сме вътре. Не случайно Хидас разположи копоите си около къщата. Това е за в случай, че някой от нас успее в суматохата да се измъкне от развалините.
— Разбирам — сега Дженингс говореше по-уверено, — изглежда аз съм надценявал значението на моята служба за руснаците.
— Не — излъга Графа, — не сте. Те ви искат жив, но подозирам, че още повече искат генерал-майор Илюрин и мен самия. Янчи е враг номер едно на унгарските комунисти. Те знаят, че подобен шанс едва пи ще им се падне занапред, затова не биха могли да го пропуснат, готови са да пожертват дори вас, за да унищожат генерала.
Рейнолдс се размърда. Цялото му същество излъчваше едновременно и гняв, и възхищение — гняв заради това, че Графа скри истината от Дженингс, като го остави да си мисли, че могат все още да го изтъргуват без всякаква опасност за живота му. Възхищаваше се от бързата реакция и умението, с което Графа обясни положението.
— Това не са хора, това са демони, безчовечни демони — каза Дженингс възмутен.
— Наистина е трудно да се мисли за тях другояче — обади се Янчи. — Вижда ли ги някой? — Нямаше нужда да го питат какво има предвид под това „ги“. — Не се ли виждат? Тогава може би ще е по-добре да им ударим един звънец по телефона, но телефонната връзка минава под покрива и дали не е прекъсната?
Не беше прекъсната. Беше настъпило затишие на вятъра в момента и оръдието мълчеше. В притихналия леден въздух се чу съвсем ясно звънът, който се разнесе в къщата. Янчи бе вдигнал слушалката на походния телефон. Чу се отсечена команда и видяха някакъв мъж, който прибяга зад ъгъла на къщата и започна да дава сигнали на бронираната кола да не стреля. Почти веднага голямото оръдие се наклони и изви на една страна. Последва нова заповед и войниците, прикрити около къщата, побягнаха към предната и част и зад нея. В предната част видяха полицай, който се наведе и се провря през развалините, за да проникне в къщата. Други, със заредени карабини, застанаха пред изпочупените прозорци и висящата на пантите си предна врата. Дори от това разстояние можеше да се различи безпогрешно, че първият от двамата, които проникнаха в сградата, имаше гигантска фигура, прилична на горила, каквато беше Коко.
— Започвате ли да разбирате защо достойният полковник Хидас е живял вече толкова дълго? — промърмори Графа. — Това не е резултат на извънреден късмет.
Коко и останалите полицаи се появиха отново на предната врата и само при една негова дума мъжете, които стояха нащрек до прозорците, се поотпуснаха, а един от тях се скри зад ъгъла на къщата. Той се показа отново почти веднага, последван от друг, който влезе направо в дома. Този друг не можеше да бъде никой освен полковник Хидас. Секунди по-късно в слушалката на походния телефон се чу гласът му. Янчи я бе долепил до ухото си, но въпреки това се чуваше достатъчно ясно, за да слушат и останалите.
— Генерал-майор Илюрин, предполагам — гласът на Хидас беше привидно спокоен и само Графа единствено можеше да отличи гневната нотка, която се криеше зад това ледено спокойствие.
— Да, така пи държат на думата си хората в полицията, полковник Хидас?
— Няма място за детинщини и взаимни обвинения помежду ни — отговори Хидас. — Мога ли да попитам откъде се обаждате?