Обект № 522 [bg]

— Добре. Какво има?

Нямаше начин да започне по-внимателно този разговор.

— Говорих с приятеля ти.

— Кой приятел?

— Със Стюарт.

— Какво! — извика Пам.

Под светлината, процеждаща се между листата на близкото гинково дърво, тревогата, която се изписа върху лицето й, беше очевидна.

— Трябваше да го направя.

— Не, не трябваше.

— Пам… Тревожех се за теб. Накарах един приятел в управлението да го провери.

— Не!

— Исках да видя дали няма някоя скрита тайна.

— Нямаш право!

— Така е. Но го направих. И преди малко получих отговора.

Сакс почувства как стомахът й се свива. Сама срещу убийци или с двеста километра в час по шосетата… това беше детска игра. Много повече се страхуваше сега.

— И какво, да не би да е престъпник? — сопна се Пам. — Сериен убиец? Терорист?

Амелия се подвоуми. Искаше й се да докосне ръката на момичето, но не го направи.

— Не, миличка. Но е… женен.

Пам смаяно примигна.

— Женен…

— Съжалявам. Жена му също е учителка. В частно училище в Лонг Айлънд. И има две деца.

— Не! Сбъркала си!

Пам бе стиснала юмрука на свободната си ръка толкова силно, че мускулите сигурно я боляха. Очите й се изпълниха с гняв, но не личеше голяма изненада. Сакс се почуди какви моменти се опитва да си спомни Пам. Може би Стюарт й беше казал, че няма домашен телефон, а само мобилен. Или пък я бе помолил да му пише на специален имейл адрес, а не на официалния.

Пък и вкъщи е такава бъркотия. Не искам да я виждаш. Нали съм учител. Толкова сме разсеяни… Трябва да наема чистачка.

Момичето промълви:

— Сигурно е грешка. Сбъркала си го с друг.

— Преди малко бях у тях. Попитах го и той ми призна.

— Не, не е вярно! Лъжеш! — Очите на Пам проблеснаха, на лицето й се изписа хладна усмивка, която прониза като с нож сърцето на Сакс. — Същата си като майка ми! Когато не искаше да направя нещо, тя ме лъжеше! Също като теб сега.

— Пам, никога не съм…

— Всеки иска да ми отнеме нещо! Няма да ти позволя! Обичам го и той ме обича, няма да ми го вземеш!

Завъртя се и стискайки силно кученцето, тръгна към къщата.

— Пам! — Сакс се задави. — Миличка, недей…

Преди да влезе, Пам се обърна за момент и погледна назад, косата й се развя, тялото й бе напрегнато като метална статуя. Амелия Сакс се радваше, че светлината от входа не й позволи да види очите на момичето — нямаше да понесе омразата, което знаеше, че излъчват.