Възкресителят [bg]

А аз съм най-обикновен човек.

Защо аз?

Клер развали магията.

— Ти го намери — каза тя, сякаш прочела мислите му. — Ти си човекът, който го намери.

— Съжалявам — неочаквано промълви той.

— Защо съжаляваш?

Очите му бяха пълни със сълзи.

— Съжалявам, сеньор Гауди — каза той, обръщайки се към тленните останки на гения. — Това е посегателство. Наистина съжалявам.

— Вземи го — подтикна го Клер. — Не искаш ли да си пръв?

— Не, ти. Давай.

Клер внимателно пое съда и пръстите й буквално изчезнаха в странния ореол около него.

— Топъл е — рече тя. — Изглежда толкова студен, а всъщност е топъл, все едно докосвам човек.

Клер повдигна съда към очите си. Артър видя, че очите й се насълзяват. Изхлипа тихо, но скоро цялата се тресеше от ридания.

— Артър, никога не съм виждала такова вещество.

Той преглътна.

— Това не е от Земята.

Прекараха нощта седнали до стената в параклиса на свети Йосиф, готови да се скрият зад олтара, ако някой пазач слезе в криптата.

Съвсем лесно поставиха стойката за свещи и блоковете по местата им и когато приключиха, гробът на Гауди изглеждаше недокоснат.

През по-голямата част от нощта мълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Щяха да изчакат „Саграда Фамилия“ да отвори сутринта и туристите да влязат в криптата, след което да издебнат подходящ момент и да се смесят с тях.

И през дългата тъмна нощ двамата си подаваха Граала един на друг и го притискаха към гърдите си, за да се топлят.