Господарят на мрака
- Автор: Мейсън Кони
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на мрака». Краткое содержание книги:
— Какво има, милейди, защо така утихна? Толкова си бледа, че ме плашиш. Боли ли те нещо? Да не е детето?
— Аз… мислех нещо — каза тя виновно. Беше решила да не казва нищо на Хайме, докато не говори с Гейлърд. Несъмнено старецът трябва да е бил посветен във всичките семейни тайни. Ако той нарочно е криел това от Хайме, тя искаше да узнае защо. — Колкото до детето, то е добре. Виж как силно рита.
Вземайки ръката му, тя я постави на корема си, за да може той да усети колко силно детето му иска да оцелее. Загледа как изражението му се променя от учудване до върховно възхищение.
— Той е борец — каза гордо Хайме.
— Или тя — добави Алета.
— Няма значение, искам и едното, и другото.
Когато очите й започнаха да се затварят, Хайме осъзна, че я уморява. Имаше още толкова много неща, които искаше да й каже, които трябваше да й каже, но всичко щеше да почака. Издърпвайки наметката до брадичката й, той й пожела приятни сънища. После седна до нея и я изчака да се унесе.
Когато Алета се събуди след няколко часа, беше тъмно и Гейлърд беше заел мястото на Хайме до нея. Когато старецът видя, че тя се размърдва, и забеляза как очите й се стрелкат из стаята, каза:
— Пратих Хайме да си легне. Не е спал от няколко дни насам. Единственият начин да го накарам да си легне беше да му обещая, че ще седя при вас и ще го повикам, когато се събудите.
— Радвам се, че си тук — изрече тихо Алета. — Имам нужда от съвета ти.
— От моя съвет ли, милейди? С какво мога да ви помогна?
— За Хайме е. Научих нещо много смущаващо от лорд Грей и не знам дали да му го кажа.
Макар че единствената светлина в стаята идваше от огнището, беше достатъчно светло, за да може Алета да види как изражението на Гейлърд става внимателно.
— Може би трябва да ми кажете какво сте научили.
— Откога служиш на семейство Мортимър, Гейлърд?
— Бях много млад. Бях сенешал на имението Мортимър, преди Кларънс да се ожени за майката на Хайме, и останах там, докато двамата не бяхме изгонени от имението.
Гейлърд много добре знаеше какво ще последва, но предпочете да изчака обяснението на Алета. Знаеше, че един ден истината ще излезе наяве, и се страхуваше от този момент.
— Сигурно знаеш много неща за семейството — настоя упорито Алета.
Гейлърд въздъхна.
— Да, нямаше тайни, които да не знам.
Алета не искаше да смущава стареца, особено ако спомените му са били болезнени, но усещаше, че е длъжна да го направи. Не беше редно такива важни неща да се държат в тайна от Хайме.
— Значи сигурно знаеш, че Ивън Грей и Хайме са полубратя.
Нямаше лесен начина да го каже, освен да го заяви направо.
Тесните рамене на Гейлърд се отпуснаха и цялото му тяло като че ли се сви.
— Да, подозирах такова нещо.
— А Хайме не е подозирал, така ли? Защо не си му го казал?
— Защото дори лорд Мортимър не знаеше със сигурност. Видял е лейди Грей само веднъж, след много години, разменили само няколко думи. Той с ужас научил, че тя не е била селянка, за каквато я сметнал преди толкова много години. Тогава беше младеж, на границата на зрелостта, с буйна кръв. Ако беше узнал последиците от необмисленото си действие, щеше да го поправи преди много години. Когато ми се довери, беше засрамен и ме закле никога да не казвам на Хайме какво е направил на онова младо момиче. Но след като вие знаете, голяма тежест падна от гърба ми. Вие решавате дали да кажете на Хайме.
20
Хайме отвори вратата на стаята на Алета и влезе тихо вътре. Очакваше да види Гейлърд да седи до леглото на Алета и когато не го видя, у него се надигна гняв. Гейлърд беше обещал да остане при Алета, докато той си даде няколко часа почивка, която му беше ужасно необходима, а старецът почти никога не нарушаваше дадената дума. Онова, което Хайме не знаеше, беше, че Алета, след като се беше събудила, се беше почувствала много по-добре и беше накарала Гейлърд да отиде да си легне, настоявайки, че е достатъчно добре, за да бъде оставена сама.
Алета чу вратата да се отваря и обърна глава. Преди да си тръгне, Гейлърд беше оставил запалена свещ на нощната масичка и в блещукащото сияние тя разпозна мощната фигура на Хайме. Дъхът заседна в гърлото й, когато си припомни силата на ръцете му, убедителността на целувките му и дълбочината на страстта му. Беше й липсвал ужасно много, искаше го, имаше нужда от него. Когато лорд Ивън я беше направил своя съпруга, беше й се сторило, че животът й е свършил. Единственото, което не й беше позволило да полудее, беше детето на Хайме, което носеше в утробата си. А най-много се страхуваше от това, че Ивън смята да унищожи детето й, когато се роди.