Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
— Не, нищо ми няма — усмихна се Дик, като тръсна рамене и изправи глава, сякаш за да се овладее. — В първия момент бях наистина поразен. Ни за миг не се съмнявах, че Джеръми ще съумее да се измъкне. А ето че паднал в ръцете им и двама инженери заедно с него. Но не се предали лесно. Били се упорито като дяволи. Скрили се под една скала и един ден и една нощ устоявали на тълпа от петстотин души. Тогава мексиканците се покачили на скалата и хвърлили динамит върху им. Няма що, плътта е като тревата, а ланшната трева я няма. Терънс, съветът ви не е лош. Да вървим.
След няколко крачки той се обърна и изтика през рамо:
— Това не значи, че прекратяваме веселбата. Ей сега ще се завърна да направим снимката. Ти, Ернестина, нагласи групата и гледай да застанат там, където светлината е най-силна.
Терънс отвори скрития в стената бар в противоположния ъгъл на хола и извади чашите, а Дик запали стенния абажур и разгледа лицето си в малкото огледало от вътрешната страна на вратичката на бара.
— Сега всичко е в ред, видът ми е нормален… заяви той.
— Било е само моментна слабост — съгласи се Терънс и му наля уиски. — На човек не може да не му подейства, когато си отиват старите приятели.
Вдигнаха чаши и мълком пиха.
— Още — каза Дик след малко и протегна чашата си.
— Ще наливам, докато кажете стига. — И ирландецът с невъзмутим поглед започна да следи как уискито се покачва в чашата.
Дик почака да се напълни до половина.
Отново вдишаха чаши и се погледнаха очи в очи. В душата си той благодареше на Терънс за предаността, която прочете в погледа му.
След това Дик се завърна обратно при другите. В центъра на хола Ернестина весело подреждаше бъдещите жертви и в отделни моменти се мъчеше по лицата на Лоти, Паола и Греъм да разбере нещо повече за онова, което несъзнателно чувствуваше. Защо Лоти бе погледнала тъй бързо и подозрително към Греъм и Паола? — питаше се тя. А с Паола явно ставаше нещо. Изглеждаше загрижена, разстроена, а това не можеше да се обясни само със съобщението за смъртта на Джеръми. От Греъм Ернестина не можа да разбере нищо. Държеше се както винаги и с шегите си непрекъснато разсмиваше мис Максуел и мисис Уотсън.
Паола беше разстроена. Какво се бе случило? Защо Дик излъга? — питаше се тя. Вече два дни, откак знаеше за смъртта на Джеръми. А вестта, че някой е загинал, никога не го бе разстройвала до такава степен. Мина й през ума, че той може би е прекалил е алкохола. През съвместния им живот беше го виждала няколко пъти в такова състояние. Но се държеше добре, познаваше се само по това, че очите му светваха, езикът му се развързваше, идваха му най-странни хрумвания и импровизираше нови песни, А може би, измъчван вътрешно, бе пил в пушалнята заедно със здравия като скала Терънс? Беше ги заварила там двамата току преди вечеря. Истинската причина за странното поведение на Дик изобщо не й мина през ума, ако не за друго, то поради това, че той нямаше навика да шпионира.
Той отново се беше върнал при другите и сега сърдечно се смееше на някаква шега на Терънс и направи знак на Греъм да се присъедини, за да я чуе и той. Като се посмя заедно с тях, приготви се да направи обещаната снимка. Грамадната змия изскочи от фотографическия апарат, уплашените жени запищяха от ужас и цялото това преживяване оправи настроението на гостите, което беше започнало да спада. Дик реши да устрои своеобразен турнир.
Участниците трябваше да пренесат от един стол на друг, поставен на десетина метра от първия, върху нож за ядене най-голямо количество фъстъчени ядки. Дик показа как става това, после избра Паола за партньорка и заяви, че е съгласен да се състезава с цял свят, включително с отборите на Уикенбърг и на мадрьоновата гора. Мнозина се обзаложиха по на кутия бонбони. Накрая Дик и Паола спечелиха състезанието, а на второ място се класираха Греъм и Ернестина. Чуха се гласове, че победителят трябва да произнесе реч, но надделяха ония, които викаха, че той трябва да изпее песен за фъстъците. Дик се съгласи и заподскача с изпънати крака по индиански, като ритмично удряше длани по бедрата си, и запя:
— „Аз съм Дик Форест, син на Ричърд Щастливеца, син на Джонатан пуритана, син на Джон, морски разбойник като баща си, син на Мортимър, пират, обесен с вериги на крака и умрял, без да се покае.
Аз съм последният от Форестовци, но първият от тях, който носи фъстъци. Нито Нимрод, нито Сандоу могат да се мерят с мен. Нося фъстъци върху ножа, върху сребърния нож. Фъстъците се търкалят — сам дяволът се е вселил в тях. Но аз го нося изящно, бързо и по много наведнъж. Не е поникнал още оня фъстък, с който да не мога да се справя.