Лавинен огън

Ничи смачка съобщението в юмрука си.

— Да вървим.

Айшак сложи шапката на главата си и хукна след нея.

— Нали не смяташ да изпълниш желанието на този обесник?

Ничи вдигна крак на желязната стъпенка и се качи на дървената капра на каруцата.

— Да вървим, Айшак.

Той не спря да мърмори през цялото време, докато се настаняваше до нея. Освободи спирачката и дръпна юздите, викна на хората да сторят път и направи широк завой. Изпод колелетата се надигнаха спираловидни пелени прах и мръсотия. Камшикът му изплющя над гърбовете на животните, които поеха напред. Каруцата се наклони, но успя да се задържи изправена и конете я дръпнаха здраво.

Ничи се хвана за страничното перило, за да възстанови равновесието си, изгубено при рязкото движение. Другата и ръка, която стискаше смачкания лист със съобщението, почиваше в скута и. Изобщо не разбра кога прекосиха града, кога минаха покрай сградите и магазините, покрай другите каруци, коне и пешеходци. Залязващото слънце проблясваше между редици дървета вляво, докато препускаха на север по широкия булевард. Пред сергиите със сирене, хляб и месо се трупаше народ. Хората се запасяваха с храна, подготвяйки се за предстоящата буря.

С приближаването си към старата част на града пътят се стесняваше и хората, каручките и конете се сгъстяваха. Без да забавя ход, Айшак слезе от широкия булевард и реши да кара напряко по странични улички зад наблъскани една в друга редици от сгради, където цели семейства живееха в една стаичка. Дворчетата бяха опасани с простори с развени на тях дрехи, на места просторите бяха опънати между две съседни сгради, от прозорците на втория етаж. Почти всяко ъгълче зад наблъсканите една в друга сгради се оползотворяваше за отглеждане на зеленчуци или кокошки. Подплашени от каруца, прелитаща покрай двора им, пернатите изпадаха в паника, пляскаха с криле, хвърчеше перушина.

Айшак умело управляваше екипажа, който се носеше с шеметна скорост. Конете му заобикаляха всякакви прегради — колиби, огради, стени и тук-там по някое дърво. Щом излезеха на по-натоварен булевард, кочияшът крещеше на хората да сторят път. Те отскачаха встрани и ги пускаха да минат.

Каруцата свърна по улица, която Ничи прекрасно помнеше и която минаваше покрай ниска стена, отвеждаща към входа на складовете на транспортната компания на Айшак. Каруцата изтрополи по набраздения от коловози двор пред сградата и спря рязко под сянката на огромни дъбове, надвесени над стената.

Още със слизането от капрата Ничи видя как двойната врата на сградата се отваря. Явно чул врявата, Виктор излезе на прага. Имаше свиреп и страховит вид, сякаш бе готов да убие всеки, който му падне в ръчичките.

— Видя ли съобщението? — попита.

— Да, видях го. Къде е конят, който поисках?

Той посочи през рамо към една отворена врата.

— Е, какво ще правим сега? Най-вероятно ще ни атакуват призори. Не можем да позволим на тези войници да те отведат със себе си в лагера на Императорския орден. Но и не можем да ги оставим да си тръгнат с празни ръце и да докладват на Кронос, че не изпълняваме заповедите му. Какво ще им кажем?