Лавинен огън
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лавинен огън». Краткое содержание книги:
Престои най-важната битка, а с магията нещо определено не е наред-изчезват пророчески текстове, променят се книги. И Калан? Къде е Калан?
Забравена от всички, заличена от съзнанието им с помощта на коварна древна магия, Майката Изповедник е в плен на зли сили, за които животът няма никаква стойност. Лавинният огън ще заличи съществуването. Лавинният огън ще разплете нишката на живота. Освен ако…
— Сватбен подарък ли? Ти май наистина си полудял — възкликна Кара. — Шота по-скоро би те убила.
Кара не подозираше колко е права. Отношенията на Ричард с Шота се бяха развивали доста бурно.
— Какъв сватбен подарък? — попита Ничи, хванала крака му в стремето. — Какви ги говориш?
— Шота искаше Калан да умре, понеже се опасяваше, че от връзката ни може да се роди чудовище, по нейните думи — Изповедник, роден с дарбата. В знак на примирие в деня на сватбата ни тя подари на Калан гердан с малък черен камък. Оказа се, че е някакъв вид магически амулет, който пречи на Калан да забременее. Двамата решихме, че за известно време, като се има предвид целият хаос наоколо и всичките ни грижи, ще приемем примирието на Шота.
В един период от време, когато Хармониите бяха на свобода, магията в целия свят престана да действа. Ричард и Калан не знаеха за случилото се и нямаха представа, че магическият амулет е безсилен. Именно тогава Калан забременя. Но се появиха онези ужасни мъже, които я пребиха почти до смърт и тя изгуби бебето.
Пак поради пропадането на магията не беше изключено дълбоката същност на света да е претърпяла фундаментална, необратима промяна, която постепенно да доведе до смъртта на всички видове магии. Калан беше убедена, че нещата вървят натам. Бяха се случили редица странни събития, за които нямаше друго обяснение. Зед ги наричаше „верижна реакция“. Той казваше, че започне ли веднъж този процес, нищо не може да го спре. Ричард не можеше да твърди категорично дали магията е престанала да действа или не.
— Шота ще си спомни онзи гердан, дето го подари на Калан. Ще си спомни вложената в него магия, както и ти си убедена, че ще познаеш своята, която освободи в мен, за да ти помогне да ме откриеш. Ако някой изобщо помни Калан, то това е Шота. Може да съм имал разногласия с вещицата, но също така съм и помагал — макар и неволно. Тя ми е длъжница. Ще ми помогне. Трябва да го направи.
Ничи разпери ръце.
— И, разбира се, става въпрос за гердан, който е носила Калан, а не за нещо, което би трябвало да е у теб. Защо продължаваш да упорстваш? За пореден път си въобразяваш нещо, което — много удобно — няма как да бъде доказано. Винаги измисляш нещо, което не може да се види и да се пипне. Герданът е поредният плод на въображението ти. — Ничи вдигна ръка към челото си. — Тази вещица няма да си спомни Калан, защото Калан никога не е съществувала.
— Шота ще ми помогне. Сигурен съм. Ще го направи. Не мога да измисля никакъв друг вариант, който може да ме отведе към отговори. Няма време. Колкото по-дълго Калан е пленница на своя похитител, толкова по-голяма е опасността за живота и и толкова по-малки са шансовете ми да я открия. Трябва да се видя с Шота.
— Ами ако грешиш? — попита Ничи. — Ако тази вещица откаже да ти помогне?
— Ще направя, каквото е нужно, за да я накарам.
— Ричард, моля те, отложи това поне за един-два дни. Да го обсъдим. Позволи ми да ти помогна да прецениш всичките си възможности.
Ричард издърпа юздите към себе си и насочи своята кобила и вързаните за нея животни към вратата.
— Срещата ми с Шота е най-доброто, което мога да сторя, за да получа отговори. Тръгвам.
Наведе глава, за да не се удари в напречната греда на вратата, и потъна в нощта. Цикадите продължаваха безспирната си песен.
Обърна коня си и видя Ничи, застанала на прага, осветена от светлината на фенерите.
— Пази се — каза и. — Ако не заради себе си, то поне заради мен.
Сега вече тя се усмихна. Поклати примирено глава.
— Както заповядате, Господарю Рал.
Той махна за сбогом на Виктор и Айшак.
— Лек път — провикна се Айшак и свали шапката си.
Виктор поздрави с юмрук в гърдите.
— Върни се, когато успееш, Ричард.
Той им обеща.
Щом поеха по пътя, Кара поклати глава.
— Не знам защо си направи всичкия тоя труд да ми спасяваш живота. Сега така или иначе ще умрем, както знаеш.
— Мислех, че идваш с мен, за да не позволиш това да се случи.
— Не знам дали ще мога да те защитя от вещицата, Господарю Рал. Досега не съм влизала в схватка с такъв противник, пък и не съм чувала друга Морещица да го е правила. Изповедническата сила действаше смъртоносно на нашия вид. Предполагам, че това важи и за силата на една вещица. Ще направя каквото зависи от мен, но искам да те предупредя, че може и да не успея да те защитя от вещицата.
— Не се тревожи за това, Кара. — Той сви крака и намести тежестта си, конят му препусна в лек галоп. — Доколкото познавам Шота, и бездруго няма да ти позволи да я приближиш.
Двайсет и пета глава
ДОКАТО ВЪРВЕШЕ по една от централните улици на града, следвана от група местни граждани, Ничи си мислеше, че след заминаването на Ричард сякаш слънцето бе угаснало за нея. Липсваше и възможността да надникне в очите му, да види игривата искрица живот в тях. В продължение на два дни тя се отдаде неуморно на подготовката за предстоящото нападение, но без непосредствената близост на Ричард животът изглеждаше празен, не толкова пъстър, изобщо… различен.