Тъмна любов

Но това, дявол го взел, беше направо върхът. Как така… Ами да. Бяха заспали, след като изкъркаха бутилката скоч на Тор.

Тор. Съкратено от Тормент.

Господи, дори знаеше имената им. Рейдж. Фюри. И онзи ужасен тип, Зейдист.

Да, никакви имена като Том, Дик и Хари за вампирите.

Така де, може ли да си представи човек, че един сеещ смърт кръвопиец ще се казва Хауърд или например Юджин?

О, не, Уоли, не хапи…

Господи Исусе, нищо не разбираше.

Колко ли беше часът?

— Хей, ченге, колко е часът? — попита замаян Вишъс.

Бъч се пресегна към нощното шкафче. До часовника му имаше една шапка на „Ред Сокс“, златна запалка и черна ръкавица.

— Пет и половина.

— Страхотно — вампирът се обърна на другата страна. — Не дърпай завесите от прозорците още два часа, защото ще се подпаля и братята ми ще те подредят така, че ще кензаш в колекторна торба.

Бъч се усмихна. Вампири или не, той разбираше тези момчета. Говореха неговия език. Отнасяха се към обкръжаващия ги свят като него. Чувстваше се непринудено с тях.

Беше адски странно.

— Усмихваш се — каза Вишъс.

— Как разбра?

— Много ме бива да отгатвам емоциите. Ти да не си от онези досадници, които сутрин се събуждат свежи като репичка?

— Не, по дяволите. Освен това сега не е сутрин.

— За мен е, ченге — Вишъс се обърна настрана и погледна Бъч. — Знаеш ли, държа се мъжки снощи. Малцина биха се осмелили да предизвикат Рейдж или мен на бой. Още по-малко в присъствието на другите братя.

— Я остави тези лиготии. Да не сме гаджета — истината беше, че Бъч се трогна от тази проява на уважение.

Но после Вишъс присви очи. Умът му сечеше като бръснач и когато преценяваше някого, проникваше чак до дълбините на душата му.

— Ти мислиш много за смъртта.

Това не беше въпрос.

— Да, може би — каза Бъч. Очакваше да го попитат защо и беше изненадан, когато въпросът не последва.

— С всички ни е така — каза тихо Вишъс. — Затова не питам за подробностите.

Замълчаха за момент. Вишъс отново присви очи.

— Ти няма да се върнеш към стария си начин на живот, ченге. Знаеш го, нали? Защото научи твърде много за нас. Няма да можем да изтрием всичките ти спомени.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да си избирам ковчег?

— Не, надявам се. Но тези работи не ги решавам аз — последва пауза. — Няма към какво толкова да се върнеш, нали?

Бъч погледна към тавана.

Когато братята му позволиха да прослуша съобщенията си, се оказа, че има само едно. От капитана, който го викаше, за да му съобщи резултатите от вътрешното разследване.

Не беше ангажимент, който държеше да изпълни. Знаеше дяволски добре какъв ще бъде резултатът. Щяха да го уволнят и да го превърнат в изкупителна жертва, за да докажат, че се борят срещу проявите на полицейско насилие. Или да го оставят да работи на бюро.

А семейството му? Майка му и баща му, Бог да ги благослови, все още живееха в една от подредените в редици еднотипни къщи в Южен Бостън, заобиколени от другите си синове и дъщери, които обичаха толкова много. Макар все още да тъгуваха за Джени, все пак на стари години бяха щастливи. А братята и сестрите на Бъч бяха заети да раждат бебета, да отглеждат деца и да мислят за още деца, изцяло затънали в семейните си задължения. В рода О’Нийл Бъч беше просто страничен наблюдател. Черната овца, който не беше успял да създаде поколение.